— Само недей да се дивиш. Помниш ли как в Уралск ходихме със Сауляк на бар? Ти тогава ни следеше с някакво частно такси.
— Помня. И какво?
— Не обърна ли внимание как се казваше улицата?
— Шофьорът ми каза, че това било проспект „Мир“. Защо?
„Проспект „Мир“. Дявол да го вземе. И бар „Каравела“, където е бил
намерен първият убит, също се намира на този проспект.“
— А името на бара да си запомнил случайно?
— Нещо морско, „Фрегата“ ли беше или „Яхта“... Защо ти е. Да не си решила да се отдадеш на носталгични спомени за господин Сауляк?
— А може би „Каравела“?
— Точно така. Именно „Каравела“. Какво се е случило Настя? Много си бледа и някак мрачна.
— Нищо особено, Юрка. Получих мъмрене от Колобок заради Юрцев и компания.
— Голяма работа — махна с ръка Коротков. — Да не би да ти е за първи път? Колобок по принцип не ти се сърди сериозно, а ако те ругае, то е преди всичко с възпитателна цел. Никога не те е смятал за безделница. А ти бъди така любезна да не пропускаш въпросите ми покрай ушите си. Аз ти ги зададох и търпеливо чакам отговор.
— В този бар е станало убийство. Точно по времето, когато с Павел бяхме в него. Или приблизително тогава. Между другото, ти тогава си стърчал на улицата. Я понапрегни паметта си и си спомни кого си видял да влиза и да излиза.
— Искаш невъзможното, приятелко — разтвори ръце Юра. — Оттогава мина месец, че дори и повече. И после, аз се бях концентрирал върху вас и вашите наблюдатели. Другите въобще не ме интересуваха.
— Наблюдатели — замислено повтори Настя. — Наблюдателите. Това е идея, Коротков. Не й позволявай да отиде на вятъра.
— Какво имаш предвид?
— Ами сети се сам.
% % %
Владислав Стасов за пореден път се убеди, че дъщеря му все така е най-добрата ученичка в класа. Изслуша купища комплименти от класната й ръководителка и с чувство на дълбоко удовлетворение напусна зданието на училището, където бе присъствал на родителската среща. Бившата му жена Маргарита въобще не посещаваше тези срещи. Кой знае защо, точно в дните, за които те бяха насрочени, тя беше ужасно заета.
Стасов се приближи до колата си и тъкмо бе извадил ключовете си, когато някъде отстрани се появиха трима млади мъже с много неприветливи лица. Дори би могло да се каже недоброжелателни. Единият от тях здраво го сграбчи за рамото, вторият изтръгна от дясната му ръка ключовете на колата, от лявата — дипломатическото му куфарче, а третият с тих, но доста изразителен глас му каза:
— Ще се наложи да дойдете с нас.
— Надалеч ли? — поинтересува се Владислав.
Въпросът му беше повече риторичен, защото се досещаше накъде ще отпътува.
— Не е много далеко — противно се ухили мъжът. — Но не ви съветвам да се съпротивлявате. Ние сме трима и документите ни са в пълна изправност. А вашите?
— В общи линии и моите също.
Стасов направи опит да вдигне рамене, но желязната ръка, която се бе впила в бицепса му, съществено ограничаваше свободата на движенията му.
— От къде на къде съм длъжен да дойда с вас?
Пред очите му се появи служебно удостоверение с вълшебните думи „Федерална служба за контраразузнаванеТова означаваше, че всякакви спорове са безсмислени. Каквото трябваше да се случи, щеше да се случи.
Той покорно тръгна с тях към паркираната наблизо кола. Типът, който му бе показал удостоверението си, седна зад волана, а Владислав се оказа на задната седалка, плътно притиснат между две мускулести тела. Пътуването беше сравнително кратко. След петнадесет минути колата спря пред входа на многоетажна тухлена сграда. Съпроводен от тримата мълчаливи непознати, мъкнещи в джобовете си служебни карти на ФСБ, Стасов се изкачи на шестия етаж и влезе в някакъв апартамент. Не му предложиха да свали якето си и веднага го вмъкнаха в просторна, обзаведена с хубави мебели и ярко осветена стая. Срещу него се надигна строен, красив мъж около петдесетте и насмешливо го изгледа.
— Казах си защо само да се измъчвате и да се мъкнете след мен. Пък и бензин горите доста. Хайде най-сетне да се запознаем и да решим всички въпроси. Сядайте и разказвайте защо ме следите.
— А не може ли прав? — спокойно попита Стасов.
В същата секунда два чифта ръце го хванаха и насила го заставиха да седне в мекото ниско кресло. Дотолкова ниско и дотолкова меко, че да се скочи мигновено от него нямаше никаква възможност. Стасов беше висок около два метра и в тази поза коленете на дългите му крака почти се