опираха о брадичката му.
— Вие грешите — рече той, опитвайки се да си спомни дали бе взел със себе си всички необходими документи.
Май че бяха всичките. Бе очаквал, че нещата всяка минута могат да се обърнат по такъв неприятен начин и се бе постарал да е в пълна бойна готовност.
— В какво съм сгрешил?
— Аз не следя сътрудниците на ФСБ. И никога не съм го правил.
— На детска градина ли ще си играете? Срамота е, подполковник.
— И отново грешите. Аз не съм подполковник. И не работя в милицията.
— Значи пътувате с чужда кола?
— Напротив, със своята. Да ви покажа ли документите?
Стасов посегна към джоба си, но единият от мускулестата тройка сграбчи китката му.
— Не бива да правите резки движения, Владислав Николаевич — строго каза Минаев. — Ние сами ще извадим документите ви и ще ги разгледаме.
Той кимна леко и една ловка ръка мигновено измъкна от джоба му портфейла и документите.
— Е, какво има там, Игор — нетърпеливо попита Минаев.
— Документите на колата са издадени на негово име. Собственик — Стасов, Владислав Николаевич.
— Виждате ли колко лошо се получи — укорително поклати глава Минаев. — Защо лъжете?
Стасов се усмихна вътрешно. От опит му бе известно колко бавно се предвижваше справочната информация. Тези бабанковци бяха установили самоличността му чрез КАТ по номера на автомобила. В кадровите справки на МВР имаше сведения за това, че той повече не е работник от милицията, но на никого не му бе минало през главата да изпрати тези сведения и в КАТ. Според техните сводки той се числеше като подполковник от милицията. И още дълго щеше да фигурира като такъв — чак докато не се наложеше да си сменя колата. Когато регистрираше новата си кола, разбира се, щеше да им съобщи къде и като какъв работи. Но това кой знае кога щеше да стане...
— В такъв случай, на какво основание ме следите?
— Искам — следя ви — този пък си позволи широко да се усмихне
Владислав. — Никой не може да ми забрани да ходя по улиците, които съм си избрал. Дори и при положение, че по тези улици ходите и вие. Не ви знам кой сте, но ще ви повторя пак: не се занимавам със следене на хора от ФСБ.
— А как тогава се нарича това, което правите? Ще благоволите ли да ми обясните? Аз съм генерал от ФСБ, вие ме следвате по петите, и при това не го отричате. Та, как според вас се нарича?
Стасов гръмко се разсмя.
— Вие какво, сериозно ли? Вие — генерал от ФСБ?
— Стига сте се правил на палячо! — повиши тон Минаев и в очите му проблесна злоба, примесена с напрежение. — Не се опитвайте да ме баламосвате, че не сте знаел.
— Но аз действително не знаех. Честна дума.
— Защо трябва да ви вярвам? И в края на краищата, защо ме следите?
— По поръка на възложителя. Виждате ли, аз съм частен детектив. Поръчват ми и следя. А вие имате ли нещо против?
— Имате ли лиценз за частна детективска дейност?
— Естествено. Документът е в портфейла ми. Наредете на своя Игорчо да го погледне.
Минаев даде знак на помощника си, стоящ зад гърба на Стасов, и той зашумоля с книжата.
— Да, Антон Андреевич — чу се след малко гласът му. — Има лиценз. Издаден е през август 1995 година.
— И кой е вашият възложител?
— Е, Антон Андреевич, това е несериозно — усмихна се отново Владислав. — Нима имам право да разгласявам тайната? Вие пръв ще престанете да ме уважавате.
— Вижте какво. — Гласът на Минаев стана спокоен и търпелив. — Струва ми се, че не разбирате цялата сериозност на ситуацията. Вие да не си мислите, че тук си разиграваме игрички с вас? Ще повторя, ако не сте разбрал — аз съм генерал от ФСБ. Работя в контраразузнаването. И ако открия, че съм следен, то имам пълни основания да смятам, че това е свързано с моята служебна дейност. И или вие ми доказвате, че това не е така — в което, честно казано, силно се съмнявам — или разговорът ни ще продължи не тук, а в официална обстановка. Затова ще ви се наложи да ми съобщите името на своя възложител.
— Не мога — въздъхна Стасов. — С удоволствие, но законът не ми го
позволява. Влезте ми в положението.
Минаев помълча няколко секунди, усмихвайки се криво и крачейки напред-назад из стаята. Досега бе стоял прав и извисен над потъналия в ниското кресло Стасов. Този номер беше стар и целеше психически натиск, но той не бе оказал необходимото въздействие върху Владислав.
— Да погледна ли в куфарчето, Антон Андреевич — обади се Игор.
— Погледни — кимна генералът.
Стасов дочу щракване на ключалки за гърба си и шумолене на книжа. Изпита задоволство от своята предвидливост — бе сложил договора най-отгоре, за да не преровят всичките документи. Най-отдолу на самото дъно имаше плик, който още беше рано да бъде показан на генерала.