„И какво излиза? Чинцов е пуснал след мен копоите си. Смотаняк такъв! Кретен! На какво се надява? Че ще успее да разбере кой е човекът, с чиято помощ ще уредя интервюто на стойност един милион долара, че ще започне да наддава за хонорара му и сам ще заграби този милион? Жалък аматьор! Амбициозен мръсник!“ Дланите на Минаев чак се изпотиха от гняв.
— Не познавам тези хора — бавно рече той. — Но благодаря все пак, че ме предупредихте. Аз сам ще се заема с този проблем.
— Това още не е всичко, Антон Андреевич. Прегледайте всичките снимки. Тези хора вчера и онзи ден посетиха Главното управление на вътрешните работи в Москва. Тъй като доста години съм работил там, проследих ги без никакви проблеми и се уверих, че те не са служители на милицията. Викани са били там с известия. Оказва се, че са ви следили някакви криминални типове. И смятам, че трябва го знаете.
Минаев трескаво прехвърли останалите снимки. „Да, така е. Дявол да го вземе, какво означава всичко това? Вероятно Стасов има скрита камера и е снимал дори в коридорите на „Петровка“. Ето го този младият — влиза в някакъв кабинет и дори номерът на кабинета се вижда. А по-възрастният си седи на стола до същата тази врата и си очаква реда.“
— Владислав Николаевич, по всичко личи, че вие сте професионалист, и сигурно имате някаква версия, която би обяснила тази ситуация — предпазливо произнесе генералът, стараейки се да не издаде вълнението си. — Бих искал да я споделите с мен. Бог ми е свидетел, че абсолютно не разбирам какъв интерес бих могъл да представлявам за тази двойка криминални типове.
— Аз пък още по-малко бих могъл да знам — разпери ръце Стасов. — Е, Антон Андреевич, ако сме си изяснили вече всички въпроси, навярно мога да си тръгвам. Ще ми се да се надявам, че нямате към мен никакви претенции. И не се сърдете на Ирина Вениаминовна. Тя е самотна, беззащитна жена и не й се иска да бъде измамена. Ами ако наистина се бяхте оказал нечестен човек? Размяната е оформена документално, преместил сте се в жилището й, а тя не си е получила парите за доплащането. Как би си ги взела от вас?
— Разбира се, разбира се — разсеяно отвърна Минаев, мислейки си за съвсем други неща.
„Стасов каза, че е влизал без никакви проблеми на „Петровка“. Бил работил много години там. Сигурно има маса приятели и познати. Не бива да го изпускам просто така. Не бива. Трябва незабавно да си изясня ситуацията.“
— Владислав Николаевич — решително поде генералът, — мога ли да ви помоля за една услуга? Като професионалист вие трябва да се отнесете с разбиране към моята молба.
— Слушам ви.
Стасов се бе надигнал от ниското кресло и вече се извисяваше сред стаята като двуметрова канара.
— Възползвайки се от своите връзки, не бихте ли могъл да разберете по какъв въпрос тия двамата са били викани на „Петровка“? Може би нещо би могло да се изясни. Разбирате ли, характерът на работата ми е такъв, че...
— Не е необходимо да ми обяснявате нищо — усмихна се Стасов. — Като професионалист аз настина добре разбирам безпокойството ви. Искате да се опитам да го направя още сега?
— Ако не ви затруднява.
— В такъв случай аз имам контра молба. Докато телефонирам и търся подходящите хора, нека някой от вашите момчета да докара тук колата ми. Тя остана до училището на моята дъщеря. Не бих искал да губя време.
— Разбира се — с облекчение се съгласи Минаев, радостен, че не се бе наложило да го уговаря дълго. — Дайте си ключовете, ще изпратя Игор.
— Взеха ми ги — вдигна рамене Стасов. — Но това си е в реда на нещата. Как бих могъл да се обиждам, когато става дума за генерал от ФСБ.
Генералът изпрати Игор да докара колата и се върна в стаята, където Владислав вече телефонираше на някого от познатите си.
Минаев се бе разтревожил не на шега. „Защо Чинцов държи в обкръжението си престъпници? Да не би кукувица да му е изпила ума? Или пък е толкова небрежен, че не проверява приближените си и те се занимават с тъмни работи за гърба му?“
— Саша? — заговори Стасов, избирайки поредния телефонен номер. — Здрасти, Стасов те безпокои. Нормално, благодаря. Засега съм жив. Саша, време е за вечеря, няма да те измъчвам дълго. Знаеш ли кой заема сега кабинета на стария Ваганов? Нахълтах като у дома си, а там седи някакъв непознат мъж. Неудобно се получи. Аз една папчица пазех у стареца, в сейфа му беше, докато се готвех да излизам в пенсия. Сега тя ми дотрябва, пристигам и хоп... Как? Селуянов? Не, не го познавам. А името му? Коля? Добре, благодаря.
Той избра следващия, без да оставя слушалката.
— Светлана? Здравей, аз съм Стасов. Не по служба, а по дружба. Дай ми домашното телефонче на Селуянов. Не бъди толкова любопитна, това са си наши мъжки работи. Не се сърди гълъбче, нали виждаш, че ти помня номера наизуст. Благодаря ти, красавице моя.