Бутоните на апарата отново защракаха.
— Николай? Добър вечер. Казвам се Стасов. Доскоро работех в РУОП. Моля за извинение, че ви безпокоя вкъщи, но имам малък проблем.
Минаев напрегнато се вслушваше в късите реплики на Стасов, мъчейки се да разбере накъде отива работата.
Най-сетне Владислав привърши разговорите си и се обърна към него.
— Фамилиите на тези приятелчета са Яковлев и Обидин. Разпитвали са ги във връзка с някакво произшествие в хотел „Русия“. Самоубийство на известен криминален бос. И още за някои неща, свързани със Самара. Говори ли ви нещо това?
— Не — колкото се може по-равнодушно сви рамене Минаев. —
Абсолютно нищо. Не мога да си обясня какво отношение биха могли да имат към мен тези двамата. Е, Владислав Николаевич, благодаря ви за помощта.
След като изпрати Стасов, генералът отново се върна в стаята. Този апартамент беше конспиративен. Трябваше да се облича и да се прибира вкъщи, но беше останал съвсем без сили. Бяха викали хората на Чинцов в милицията във връзка със Самара и хотел „Русия“. И това би могло да означава само едно: търсеха Павел Сауляк, защото по някакъв начин бяха го свързали с убийството на Юрцев. А може би и с другите трупове.
Но не биваше да го намерят. Не биваше в никакъв случай. И трябваше незабавно да се погрижи за това.
% % %
След убийството на Рита и пътуването си до Москва Павел повече не се върна в Белгород, макар че този град му харесваше. Сега той живееше на съвсем друго място и не в хотел, а в частна къща, чийто собственик беше самотен пенсионер. На Павел не му бе зле с него — старецът не беше заядлив, не му придиряше за дреболии и изискванията му бяха само: никакви жени и никаква водка. С тези неща Сауляк пък нямаше никакви проблеми. Би могъл да мине без женска компания колкото си поиска, а отношенията му с алкохола рязко се бяха усложнили след лечението му в болницата. За пиене въобще не се и сещаше.
Къщата, в която се бе настанил, беше добре обзаведена и подредена, за разлика от обкръжаваща я градина от около три ара. Докато стаите и сервизните помещения бяха старателно и с любов поддържани, то градината изглеждаше съвсем запустяла. Съдейки по всичко, стопанинът й не изпитваше влечение към земеделската работа, макар че дълго и с удоволствие седеше между подивелите дървета в стария си люлеещ се стол. Бе казвал на Павел, че обичал природата в нейния първичен вид, а не обезобразена от цивилизацията.
В този град Павел Сауляк живееше тихо, скромно и почти никъде не излизаше, тъй като срещу допълнително заплащане се хранеше у своя хазяин. Ставаше рано, закусваше и отново се връщаше в стаята си под предлог, че възстановява силите си след продължително боледуване. Впрочем достатъчен бе само един поглед на изпитото му, посивяло и с хлътнали бузи лице, за да му се повярва. Хазяинът, разбира се, му вярваше, стараеше се да приготвя по-силна храна за своя тих наемател и не му досаждаше с разговори. Вечер гледаха заедно телевизия — новините, някой филм, а в единадесет и половина — „Времечко“10. Хазяинът преди не беше следил това предаване, но Павел го бе посъветвал да му хвърли поне един поглед, твърдейки, че то е интересно. И още след първия път старецът се бе запалил. Особено му хареса фактът, че докато то течеше на екрана, в студиото можеше да позвъни всеки, който си пожелае — дори от чужбина — и да разкаже нещо смешно или пък ужасно. Дори имаше конкурс за най-голямата новина на седмицата.
Александър Петрович — така се казваше хазяинът — не можеше да се начуди за какви глупости понякога звъняха хората в телевизията, забавляваше се от сърце и правеше възсолени, но справедливи коментари.
Тази вечер двамата вече бяха гледали новините по първи канал и поредната серия за детективската агенция „Лунна светлина“, след това превключиха на НТВ, където изгледаха почти цялата серия за доктор Куин-лечителката. Преди да започне „Времечко“ Александър Петрович донесе чайника, тъй като обичаше да съвместява удоволствието от предаването с ароматен билков чай.
— Напразно, Паша, не си пийваш от чая ми — за кой ли път укори Сауляк. — Той съдържа толкова полезни и целебни неща. Знам по себе си как въздейства. А ти си толкова блед и измъчен, че чак е страшно да те гледа човек. Не знам от какво си боледувал в твоята Москва, но виждам, че е било дълго и сериозно. И как ще събереш сили и ще се възстановиш, като нищо полезно нито ядеш, нито пиеш. Само с едно лежане и спане?