— Хайде, не преувеличавайте, Александър Петрович.
Павел се насили да се усмихне леко. Този разговор се повтаряше всяка вечер и го нервираше ужасно, но той се владееше и не го показваше. Старецът не беше лош човек пък и не се знаеше още колко време щеше да му се наложи да остане у него.
— Аз най-добросъвестно ям всичко, което ми готвите. Грях ви е на душата да се оплаквате. А що се отнася до чак не се обиждайте, но не съм свикнал да пия заварка. Обичам го натурален.
На екрана се появи позната заставка и Александър Петрович се размърда на дивана, за да се настани по-удобно за предстоящото удоволствие. След няколко минути телефоните в студиото започнаха да звънят и пълният, дългокос водещ натисна бутона.
„Да, говорете.“
„Ало!“ — дочу се далечен женски глас.
„Да, вие сте в ефир. Говорете.“
„Ало!“
„Слушаме ви, говорете. Вие сте в ефир.“
„Чувате ли ме?“
„Чуваме ви, да, говорете“.
„Обаждам се от Мурманск“ — без да бърза съобщи жената, очаквайки вероятно в отговор да гръмнат аплодисменти.
Павел с усилие сдържаше нервите си. Тези телефонни разговори буквално го вбесяваха. Бе готов да убие водещите, които отговаряха на позвъняванията, защото тези водещи не слушаха хората, които се обаждаха, а предимно самите себе си. Те не даваха на зрителите, успели да се свържат със студиото, да кажат нещо членоразделно, а прекъсваха плахите им опити да подемат разговор със своите безкрайни и досадни „говорете, да, говорете, вие сте в ефир, слушаме ви“. От друга страна пък, и самите обаждащи се най-често не ги биваше. Според авторския замисъл прякото включване в ефир бе предназначено да се дава информация за забавни, ужасни, зашеметяващи, невероятни събития, а телефонираха за всевъзможни глупости и дори не за да съобщят за интересни случки, а за да изкажат мнението си по повод не нещо или да зададат въпрос на водещия. Та, и на тази жена от Мурманск вероятно й бе станало скучно по време на дългата полярна нощ и бе решила да се изяви пред цяла Русия. Нека всички да чуят гласа й, а по какъв повод — това вече бе съвсем отделен въпрос.
„Знаете ли — все така бавно продължи тя, — у нас, в Мурманск, днес бананите поскъпнаха два пъти, а портокалите един път и половина. Аз не знам какво си мисли нашето правителство. Нима може да се допуска такова безобразие! Не са ни изплащали от три месеца заплатите, а вдигат цените...“
Павел за миг се откъсна от ставащото екрана, стараейки се да потисне надигащата се у него вълна на ярост. Навсякъде бе пълно с толкова много идиотизъм, тъпотия и безвкусица!
— Ама че новина — обади се Александър Петрович, сякаш прочел мислите му. — Какво си въобразява тая от Мурманск, че в Москва все още царува развитият социализъм без повишение на цените, и че бананите са по две рубли килото? Цените си растат навсякъде. Какво има толкова да се обажда в телевизията?
Сауляк мълчаливо кимна. Когато за първи път старецът се бе впечатлил от безсмислието на телефонните обаждания, беше се опитал да му ги обясни като своего рода самоутвърждаване на тези зрители, като стремеж те да бъдат забелязани, а освен това — като глупост и недостиг на интелект. Тогава хазяинът бе приел доводите му, но очевидно никога нямаше да се примири с това, че съществуват хора, които не разсъждават като самия него. С други думи, ако за него, седемдесет и двегодишният старец, беше разбираемо с какво се различава интересната новина от всичко останало, то откъде се вземаха толкова много хора, на които това не им е ясно. Та нали беше толкова просто.
„Ало! — отново високо и с леко раздразнение произнесе водещият. — Говорете, вие сте в ефир.“
„Днес в Москва стана много забавна случка — прозвуча зад кадър добре обработен мъжки глас. — В трамвая, движещ се по маршрут номер двадесет и седем, в участъка между академията „Тимирязев“ и улица „Соболевская“ във вагона се вмъкнаха два дресирани пудела без стопанин. Цели три спирки без всякаква команда те развличаха пътниците с най-различни трикове, при това доста сложни, а после застанаха на задни лапи и така преминаха по цялата дължина на вагона. На нашийниците им имаше прикрепени торбички и развеселените пътници щедро пускаха в тях пари. На спирка „Соболевская“ пуделите скочиха от трамвая и аз видях през прозореца как те преминаха на отсрещната страна на улицата и се спряха на трамвайната спирка. Очевидно се готвеха да пътуват към Тимирязевската академия.“
„Потресаващо! — заврещя дългокосият водещ. — Това действително е удивителна случка. Отначало към древната просяшка професия бяха тласнати старците, инвалидите и децата, а сега са пуснати в ход и дресирани животни. Сигурен съм, че тази новина ще бъде главният претендент за приза „Новина на седмицата“.