— Разберете, момчета — беше казал на Юра и Николай, — когато изпълняваш сложна комбинация, не трябва да оставяш успеха й да зависи от случайности. Не бива нищо да се скрива от Настя, иначе всичко може да отиде по дяволите дори само и поради едно нелепо недоразумение. Тя ще каже една неправилна дума, ще направи погрешна крачка и — край.
— Гордеев не разрешава — вяло се бяха съпротивлявали оперативните работници. — Главите ни ще откъсне, ако се раздрънкаме пред нея.
— А вие си мълчете. Аз сам ще се раздрънкам. На мен нищо не може да ми стори.
Бяха спорили дълго, но предимно заради чистата си съвест. В края на краищата, очевидно беше, че Владислав е прав.
Ира Асланова започна играта с Минаев за размяна на жилищата и бързичко подписа със Стасов документ, който трябваше да изпълнява функцията на договор за охрана. За това актрисата, играеща в един от московските театри, бе възнаградена с извънреден безплатен абонамент за охрана на апартамента й, с бележка, че автомобилът й е минал годишния технически преглед и с комплименти за артистичната й дарба.
Стасов веднага се лепна зад Антон Андреевич, като не се стараеше особено да остане незабележим, но пък и не му се натрапваше. Всичко трябваше да изглежда естествено. В края на втория ден Владислав разбра, че Минаев го беше засякъл, в началото на третия се появиха съгледвачите му, а вечерта се разигра и сцената в конспиративната квартира на генерала. Всичко мина дори повече от благопристойно според Стасов, който съвсем сериозно се бе подготвял да бъде бит. И както бе казал великият Остап Ибрахимович Бендер11 — „нищо чудно и с ритници“. Размина му се без бой. Владислав с всички сили разиграваше изненада и смущение, че обектът, който следи по поръка на Ирина Вениаминовна, се явява ни повече, ни по-малко генерал от ФСБ. След това дойде ред на етюда „Професионална солидарност“ или „Не мога да мълча“. Кулминацията беше в третото действие. Според авторския замисъл на спектакъла, то трябваше да се изиграе под лозунга „Ти — на мен, аз — на теб“, но тук до голяма степен нещата зависеха от самия Минаев. Той можеше да се изплаши. Можеше да не се обърне към Стасов с молби за съдействие. Можеше просто да не повярва. Можеше да направи всичко, каквото си пожелае.
За щастие, не го направи. Двадесетте години детективски стаж не бяха отишли напразно. Владислав винаги се бе славил с умението си да изпълнява поставените му задачи. Той беше изобретателен, пластичен, виртуозен, беше чувствителен към настроението на събеседника си, към хода на неговите мисли. И ако на работниците от криминалното разследване даваха специални оскари та артистичност, той несъмнено би излязъл в пенсия като лауреат.
Но Стасов беше се пенсионирал като никому неизвестен подполковник.
% % %
Бяха разпратени „посрещачи“ на Павел Сауляк по всички гари и летища. Те не трябваше да го задържат, а само да го зафиксират и да водят по-нататъшно наблюдение. Генерал Минаев бе държан под око от Коля Селуяиов. Той вече познаваше Стасов, а Коротков не рискува да се „освети“, тъй като Минаев всяка минута би могъл да се срещне с Чинцов, а около Чинцов непременно щяха да се окажат или Яковлев, или Обидин, които прекрасно помнеха Юра от Самара и Уралск.
На следващия ден след срещата си със Стасов генералът посети сградата, намираща се на малката уличка „Графская“. Селуянов успя да определи само етажа, на който Минаев се качи, но на него имаше четири апартамента и той не можа точно да разбере в кой от тях влезе Антон Андреевич. След като се убеди, че от „Графская“ генералът се отправи към къщи, Коля спокойно направи завой и тръгна към районното управление на милицията в квартал „Алексеевский“. Беше му необходим само половин час, за да узнае кой живее в четирите апартамента, а момичетата от паспортната служба обещаха да му помогнат със снимки на техните обитатели. На два от тях собственици бяха кореняци московчани, а в останалите два се бяха настанили преселници, но те отдавна бяха тук и вече вероятно бяха успели да си подновят или паспортите или снимките.
Седейки в топлия кабинет, Селуянов мъжествено се бореше със съня, глада и желанието си да пийне нещо. Именно в такава последователност, защото най-много от всичко му се спеше. Ако не можеше да поспи, то поне да похапне. А ако и това не може, то поне някой да му беше налял една чаша, че да забрави и за съня, и за яденето. И въобще за всичко. За децата, които бившата му жена беше отвела в друг град при новия си съпруг. За огромното си пусто жилище, в което не му се искаше да се връща, защото там царяха прахът, скуката и самотата. И там никога не миришеше на вкусна храна. Освен, разбира се, през вечерите, когато пристигаше да пренощува близкият му приятел Юра Коротков, при когото пък беше обратно — тясна квартира, скандали и болести. Никаква скука, а още по-малко пък — самота. Юра обичаше добре да си похапва и умееше вкусно да готви. А Селуянов можеше само да яде. С готвенето нищо не се получаваше. Но за разлика от мнозинството детективи, принудени да се хранят, когато им се удаде случай и каквото Бог дал, Коля Селуянов не можеше да яде неща, които не му харесваха. Не понасяше безвкусната храна. Дори и когато беше много гладен. Затова пък пиеше. Отначало, за да забрави любовта към жена си и мъката си по децата. След това, за да убива глада си. После, за да не плаче от самота. А най-накрая се пристрасти. Но си знаеше мярката и я спазваше стриктно. По време на работа — нито капка. Само вечер, вкъщи. Голяма чаша, разпределена на три порции. Двеста и петдесет грама — на три глътки.