— Коля, спите ли? — раздаде се над ухото му момински гласец.
Николай тръсна глава и с изненада осъзна, че наистина бе заспал. Смутено погледна младата жена, застанала пред него с тесте картони в ръка. Стройна, не много висока, опакована в сиво униформено панталонче, синя блузка, запасана в него, твърд колан, подчертаващ тънката й талия. На раменете — лейтенантски пагони, фигурка — за радост на очите. Но муцунката й малко не я биваше. А може би и повече.
Той взе картоните със залепени в ъглите им снимки и почти веднага се натъкна на познато лице. Всъщност никога не беше виждал този човек, но го познаваше. Дълга къдрава коса. Дълбоки плешивини на челото. Тъмни очила. Михаил Давидович Ларкин.
Почувства как огромна тежест се смъкна от плещите му. Край. Сега можеше да си отиде вкъщи и да спи. Да спи. Да спи. След това да се наяде.
И пак да спи. Според описанието, Ларкин попадаше в случаите с Юрцев и Базанов. Над него вече можеше да се установи наблюдение по официален път, без нищо да се скрива и никой да не бъде лъган. Павел „осигуряваха“ по линията на Коновалов. Ларкин щяха да го „покрият“ органите на ГУВР. А Минаев оставаше встрани. Той повече не беше нужен. Можеше вече да не бъде следен.
Селуянов вдигна уморено очи към момичето пред себе си.
— Как се казвате? — запита я внезапно.
— Валя — усмихна се тя.
Усмивката й не беше красива. Както впрочем и лицето й като цяло.
— Омъжена ли сте?
— Не.
Тя не се учуди на въпроса му. И това се хареса на Селуянов.
— А днес свободна ли сте?
— Вечерта ли? — уточни Валя.
— И вечерта, и през нощта. До сутринта.
Николай беше пределно конкретен и точен в предложенията си. Той смяташе, че намеците и недомлъвките са недостойни за един истински мъж.
— Свободна съм до сутринта — отвърна му съвсем сериозно Валя. — Но не съм сигурна, че си струва да се свързвате с мен.
— Защо? Да не сте болна от СПИН?
„Очи, не се затваряйте. Трябва някак си да се домъкна до вкъщи. Освен това трябва да уговоря тази страшничка, но ужасно апетитничка Валечка да ме откара, да ме нахрани и да остане за през нощта.“
— Не, здрава съм. Но имам труден характер.
— В какво се проявява трудността му?
— Не понасям вещи, принадлежащи на други жени.
Всичко беше казано съвсем ясно. Ако жена ти е отишла в командировка и си решил да кръшнеш, не ме кани в жилището си и въобще нищо не ми предлагай.
Селуянов се усмихна.
— В апартамента ми вече четири години няма нищо женско. Има само много стаи, много книги, много прах и много самота. Карате ли кола, Валя?
— Разбира се — кимна тя. — Научих се да шофирам, преди да изуча азбуката. Баща ми е автомобилен инструктор.
— Ще ме откарате ли вкъщи? Очите ми направо лепнат.
— Ще ви откарам.
— И ще ми приготвите вечеря?
— Ако имате продукти.
— Ами ако нямам? Не си спомням добре, но ми се струва, че нямам нищо.
— Значи ще трябва да напазаруваме по пътя. Какво още включва програмата?
— Не искам да ви лъжа, затова не обещавам нищо друго. Уморен съм до смърт. Нали няма да ми се разсърдите?
— А аз нали не ви приличам на сексуална маниачка? — отново се усмихна Валя.
Този път усмивката й кой знае защо му се стори просто възхитителна. И защо ли не му бе харесала още от самото начало? „Глупак такъв, нищо не разбираш от женска красота!“
— Не — отвърна много сериозно Николай, — не приличате на сексуална маниачка. Вие приличате на жена, която просто ми е необходима. Моля ви, не ми отказвайте.
— Аз не ви отказвам.
— На колко години сте, Валя?