— На двадесет и четири.
— По-възрастен съм от вас с тринадесет години. С цели тринадесет дълги години, изпълнени с мръсотия, кръв, трупове, страдания, водка и псувни. Това не ви ли отблъсква?
— Ще видим — лукаво отвърна тя. — Ако не ми хареса, тогава ще решавам как да постъпя.
Николай позвъни на полковник Гордеев, получи благодарност от него и разрешение да се прибира вкъщи, с усилие домъкна натежалото си от няколкото денонощия прекарани на крак тяло до колата, пльосна се на задната седалка и откърти, едва успявайки да промърмори адреса си на седналата зад волана Валентина.
Събуди се весел и бодър, но дълго не можеше да осъзнае къде се намира и защо толкова са му отекли краката. После дойде на себе си и установи, че лежи в собствената си кола, на задната седалка и грижливо завит с одеяло. Хвърли поглед на часовника си и се ужаси — беше два след полунощ. „Добре си си поспал, грохнал детективе!“ Постепенно мозъкът му се поразмърда и си спомни момичето от паспортната служба, което трябваше да го откара до жилището му. Дали го беше докарала или само му бе обещала? Погледна към улицата — колата бе паркирана пред сградата, в която живееше. А одеялото? Откъде се бе взело? Това беше неговото одеяло, което стоеше на дивана в дневната. С него се завиваше, когато оставаше да нощува там.
„Ами момичето? Сигурно се е отчаяла, че не може да ме разбуди, обидила се е и си е отишла. Точно това се е получило. Много конфузна ситуация! Стоп. Ами това одеяло? Нищо не разбирам. По дяволите, няма какво да умувам тук. Трябва да се добера до апартамента.“
Когато обаче се качи с асансьора на своя етаж, Селуянов установи, че ключовете ги няма в джобовете му. Това вече беше много неприятно. Но в следващата секунда неведомо как прехвърлилото се от апартамента в колата му одеяло се свърза с ключовете и той зарадван се зае да натиска бутона на звънеца. Вратата се отвори почти веднага. Валя, облечена в стар анцуг и в също така стара тениска, стоеше пред него с парцал в ръка.
— Събуди ли се? — мило му се усмихна, преминавайки на „ти“. — Бива си я мръсотията в жилището ти. Кога за последен път си го почиствал?
— Никога — призна си Селуянов, ликувайки вътрешно, че тя не му се бе обидила и не си бе отишла. — Преди да се разведа, чистеше жена ми, а мен никак не ме бива за тази работа. Нали не ми се сърдиш?
— Че за какво?
— Ами така... Поканил съм момиче на гости, а съм заспал.
— Ти не ме покани да ти гостувам, а да ти стана домашна помощница. Да те докарам до вкъщи, да напазарувам, дати сложа да ядеш. Това твои думи ли са?
— Мои — смути се той. — Но за чистене не съм споменавал нищо.
— Инициативата е лично моя. Ще ме почерпиш едно голямо парче торта.
И изведнъж на Коля му стана толкова леко и хубаво, както не му се беше случвало много отдавна. Още от времето, когато бе ухажвал бъдещата си жена. Но щом се бяха оженили, животът му се беше превърнал в ад — изпълнен с ревност, ревност, ревност. Двадесет и четири часа в денонощието. Седем дни в седмицата. Дванадесет месеца в годината. Жена му беше невероятно, предизвикателно красива и Коля все не можеше да повярва, че се е омъжила за него по любов. Непрекъснато имаше чувството, че го мами, постоянно я подозираше в невярност, лъжа, корист. И дори след като тя го бе напуснала, вземайки и двете им деца със себе си, той продължаваше да я обича и да умира от ревност. За четири години това
мъчение бе попреминало, но радостта и лекотата така и не се бяха върнали. До този момент...
Влизайки в кухнята, Николай установи, че на път към дома му са се отбивали в магазина. Върху печката имаше четири тенджери, в които нещо вреше на слаб огън.
— Като ти видях домакинството, веднага ми стана ясно, че ходиш вечно гладен. Реших да ти сготвя храна поне за една седмица напред. — рече Валя, пристъпвайки след него. — Ето в тази тенджера има супа, а в тази агнешко печено с картофи. Тук е задушеното месо със зеленчуци, подправки ще си сложиш по свой вкус. Можеш да добавиш също макарони или ориз. Тук пък е рибата. Изпържих я и я оставих малко да се задуши в сметанов сос. Сега какво ти се яде?
— Печено. Не, задушено. А може би риба — обърка се Селуянов, усещайки, че му се вие свят от глад. — Струва ми се, че мога да изям всичко наведнъж. Хайде да започнем от супата, а после ще видим.
Двамата изядоха по чиния супа. После видяха. Само че не следващите блюда, а самите себе си. Без да си продумат, станаха едновременно и се отправиха към леглото.
На сутринта Николай Селуянов за пръв път от много години насам разбра, какво означава да се събудиш щастлив.
% % %
Три пъти дневно върху бюрото на полковник Гордеев се слагаха сводките от външното наблюдение на Михаил Ларкин. Ларкин се държеше някак неразбираемо и безсистемно — ходеше по улиците, влизаше в големите магазини, но не купуваше нищо. Отбиваше се в евтини закусвални, пиеше отвратително полуизстинало кафе, дъвчеше вяло предлаганите на посетителите образци на кулинарното изкуство и отново започваше да броди из улиците. И това бродене беше абсолютно безцелно. Отначало наблюдаващите заподозряха, че Михаил Давидович се върти около някакво определено място — може би търсеше възможност да се срещне с някого или да се добере до тайник. Все пак бе започнал тези свои разходки след визитата на контраразузнавача Минаев, така че и шпионските му страсти не можеха напълно да бъдат изключени. Но това подозрение не получи никакво реално потвърждение. Ларкин пътуваше ту до „Соколники“, ту до парк „Горкий“, ту до ВДНХ, ту до панаирите в Конково или в Петровско-Разумская. А после изведнъж започваше да избягва многолюдните места и бавно крачеше по алеите на „Бульварное кольцо“, като дълго се заседяваше по пейките. Накратко казано, нищо не можеше да се разбере.