Изминаха четири дена и Михаил Ларкин прекрати хаотичните си предвижвания из града. Оперативни работници зафиксираха срещата му с някакъв млад мъж около тридесетте, след която Ларкин с видимо облекчение се отправил към жилището си на улица „Графская“. Мъжът още същия ден беше „обработен“, но сведенията за него не предизвикаха у Гордеев и неговите сътрудници нищо друго, освен тихо удивление. Виталий Князев продаваше горещи кренвирши и бира в една палатка, разположена в пресечката недалеч от метростанция „Новокузнецкая“. При Князев се отбиваха служителите от близките учреждения, хапваха си, пийваха си бира и си разменяха по някоя и друга дума с него. Какво общо би могло да има между Князев и Ларкин?
Решиха да почакат, надявайки се, че това ще се изясни. Но не се изясни нищо. Ларкин отново заседна в дома си. Значи кратката му, двеминутна беседа с Виталий Князев се бе оказала венец на продължителните му блуждаения из града. Нима този кренвиршчия беше толкова необикновен!
% % %
Павел пристигна в Москва и за всеки случай позвъни на Минаев направо от летището. Може би не биваше да посещава апартаментите си — нито този, където беше зарегистриран като Сауляк, нито другия, който бе „собственост“ на завърналия се от Белгия след раздялата си със своята очарователна съпруга Кустов.
— Хубаво е, че сте тук — рече зарадван Минаев. — Много сте необходим. Отивайте в жилището, което се числи на името, вписано в сегашните ви документи, и за известно време не излизайте никъде. Не бива да излизате, докато не ви кажа.
— Защо?
— Така. Това не е разговор за телефон, Павел Дмитриевич. Отивайте си вкъщи, заключвайте се и си седете тихо. Не вдигайте слушалката, ако ви звънят. И сам на никого не телефонирайте. Вдругиден точно в дванайсет излезте от апартамента. В дванайсет и пет до аптеката за малко ще спре бяло жигули. Ще се качите в него и ще ви докарат при мен. Ако изпълните точно инструкциите ми, няма да успеят да ви лепнат „опашка“, а такива опити ще има, гарантирам ви.
Павел не зададе повече никакъв въпрос и послушно се отправи към дома си, намиращ се на улица „Черепанови“ в една стара панелна девететажна сграда. Той се прислуша в себе си и осъзна, че му харесва това извикване в Москва. Нещата се връщаха на старите си места: бе се появил шефът, който ще му възлага задачи, а неговата работа беше да ги изпълнява колкото се може по-добре. Минаев и преди, още след излизането му от затвора, се бе опитвал да го командва, но тогава ситуацията бе била по-различна. Тогава Павел си имаше собствена задача, която бе решил да изпълни на всяка цена. Затова и си бе давал вид на опърничав, неотстъпчив и непризнаващ ничие върховенство. В действителност той много тежко бе преживял времето, докато изпълняваше Минаевите поръчения за ликвидирането убийците на Булатников. Беше свикнал да се подчинява. Беше свикнал да решават вместо него. Над него и до него винаги бе имало стратег, който определяше задачите в перспектива, а Павел бе бил длъжен да ги изпълни по най-добрия начин — нещо, което бе правил през целия си съзнателен живот, започвайки от безусловното и безпрекословно подчинение на своя баща и завършвайки с изпълнението на затворническия режим. И изведнъж всичко коренно се бе променило през последните седмици...
Сауляк нямаше склонност да се самоидеализира и сега ясно разбираше, че самостоятелно не би могъл да организира живота си. Необходим му бе ръководител, шеф. И беше готов да му служи като верен пес. Дори и ако този шеф бе Минаев. Трябваше само да довърши делото си, с което се беше заел. Оставаше му съвсем малко, а след това можеше да премине в пълно подчинение на Антон Андреевич. И всичко отново щеше да стане ясно и разбираемо, както едно време.