В празния апартамент на улица „Черепанови“ нямаше дори хляб. Отпътувайки от Москва, той не знаеше кога ще се върне и затова старателно бе изхвърлил всичко, което би могло да се развали или плесеняса, и бе измил хладилника. Пътьом си купи това-онова, колкото да изкара два дена. И без друго след ден трябваше да отиде при Минаев. А оттам накъде — един Господ само знаеше. Може би в апартамента на името на Кустов, а може би и на съвсем непознато място. Вероятно това щеше да се изясни чак след като Минаев му обяснеше какво толкова се е случило, за да го извика по тревога в Москва.
Щом като се прибра вкъщи, Павел първо си взе вана, а след това застла дивана с чисти чаршафи и си легна. През цялото пътуване бе чувствал някаква огромна слабост. Знаеше, че тя не се дължи на някакво заболяване, защото имаше добро здраве, ако не се брои холециститът, който периодично се изостряше много неприятно. Сауляк бе невероятно издръжлив, можеше дълго да върви и да бяга, можеше да мине цели денонощия без храна и сън. Но хипнотизирането му изпиваше всичките сили. Природата не бе била особено щедра, надарявайки го със способност да въздейства на хората. Дори и най-слабият резултат му костваше почти нечовешко напрежение, след което Павел се чувстваше съвсем болен.
Лежейки на дивана, той обхождаше стаята с поглед и се радваше, че бе успял да запази библиотеката на своите родители. В днешно време не бе никакъв проблем да си купиш каквато си поискаш книга. Но преди тридесет-четиридесет години не всеки би могъл да намери достъп до хубавите издания. Тогава семейството му живееше в чужбина и от посолството им изпращаха каталог на всички книги, излизащи на руски език в бившия СССР. Наричаше се „бял списък“. Баща му отбелязваше с химикалка интересуващите го заглавия и връщаше каталога обратно в Русия. За годините на дипломатическата си служба в Унгария и Чехословакия той бе натрупал чрез „белия списък“ огромна библиотека.
Преди да се скрие в затворническата колония Павел се беше погрижил тази библиотека да остане в надеждни ръце. Беше станал опекун на един познат старец-библиофил, бе го извадил от комуналната му квартира, претъпкана с бежанци и временно пребиваващи в Москва, и го беше регистрирал в своя апартамент. Така беше сигурен, че оставя жилището и библиотеката на сигурен човек. И само се бе молил през тези две години старецът да не почине. Слава Богу, старецът бе доживял излизането му на свобода, а генерал Минаев се бе погрижил да го настани в друго жилище.
Сауляк понечи да отметне одеялото и да стане, за да си вземе някоя книга, но се отказа. Хубавите книги, чието четене успокоява и те кара да забравиш проблемите си, бяха много. Но сега не беше време за литературни занимания. Първо трябваше да си изясни какво толкова внезапно бе сполетяло Минаев. После да доведе докрай започнатото и най-накрая всичко щеше да си влезе в обичайния коловоз. Заемайки мястото на Булатников, Антон Андреевич ще му поставя задачи, а той ще ги изпълнява, възлагайки отделни звена от комбинацията на Ларкин, Гарик или Карл. За съжаление Рита вече я нямаше. Кой ли я бе убил? И защо?
Павел механично бръкна в джоба си за тефтерчето, в което беше записан телефонният номер на Анастасия. „Може би вече са намерили убиеца на Рита — мина му през ума. — А, да, Минаев ми забрани да ползвам телефона. Добре, мога и да почакам. В каква странна посока тръгна животът ми. Принуден съм всичко да отлагам за после. Да попитам за Рита — после. Да прочета хубава книга — после. И ще живея сигурно също после. Но кога ли ще дойде това толкова неясно „после“?“
% % %
За втората среща на Михаил Давидович Ларкин с продавача на кренвирши Виталий Князев оперативните работници се готвеха така, както на времето цялата страна се подготвяше за юбилея на Октомври. Срещата се състоя, продължи три часа и половина и се проведе на улица „Графская“ в апартамента на Ларкин. Два часа след приключването й върху бюрото на полковник Гордеев се появиха две касети — видео и аудио. Техниката за записите бяха събирали парче по парче, а за строителната „люлка“, с чиято помощ я бяха монтирали, им се бе наложило да се бръкнат в личните си джобове с по няколко десетхилядни банкноти.
На мониторния екран Ларкин съвсем мирно си беседваше с Князев. Всъщност беседата им беше някак си едностранчива — говореше предимно Ларкин, а Князев само от време на време му подаваше къси реплики. Затова пък да се наблюдава Князев беше много интересно. Мимиката му беше доста жива, в началото на разговора от лицето му не слизаше глуповатата усмивка, постоянно хихикаше, правеше разни физиономии на Ларкин и му намигаше. И въобще създаваше впечатление за пълен глупак. Постепенно обаче глуповатостта изчезна, лицето му се успокои и Князев повече нито се хилеше, нито се кривеше. Той седеше в креслото срещу Ларкин, отпуснал ръце върху подлакътниците, и с полупритворени очи ритмично кимаше в такт с думите на Михаил Давидович. После Князев бавно стана, отиде до дивана и се изтегна на него по гръб. Отстрани изглеждаше, че спи, но той периодично повдигаше ту едната, ту другата си ръка и правеше някакви неразбираеми жестове, след които Ларкин одобрително кимаше и Князев отпускаше ръката си. И така — до края на видеокасетата.