Върнаха касетата отначало и включиха магнетофона, стараейки се поне приблизително да синхронизират звука с картината. През първия половин час в разговора нямаше нищо съществено. На екрана Князев се хилеше и намигаше, а от говорителя на магнетофона се разнасяха фрази от типа: „Такъв расов мъж като теб сигурно няма проблеми с момичетата, нали?“ „Ама, разбира се. Всичките са мои.“
„Ето за това искам да си поговоря с теб, Виталий. Ти ми изглеждаш надеждно и ловко момче, може да се върши работа с теб. На теб мога да ти се доверя, но на други — не.“
„Тук си прав“ — отново хилене и подмигване.
„И ако с теб се споразумеем, можем да направим хубави пари. Повярвай ми, ти имаш голям избор на момичета, а аз пък имам идеи как да направим така, че те да ни донесат голяма и красива печалба. Е, съгласен ли си?“ „Иска ли питане!“
След около тринадесет минути текстът на Ларкин леко се видоизмени, макар тематиката да си остана все същата.
„Ако ме слушаш, всичко ще бъде добре. Просто отлично. Трябва да ми се довериш, трябва да ми повярваш, че ти желая доброто, трябва да ме слушаш за всичко. Защото само аз знам какво е правилно за теб и какво не. И ако ти станеш послушно оръдие в ръцете ми, ние заедно ще направим невъзможното. Ние ще станем най-силните и най-богатите и всички ще ни се подчиняват. Но затова ти трябва да ме слушаш. Ти трябва да забравиш за всичко свое собствено, лично, което имаш в себе си. Ти трябва да забравиш всичките си мисли и усещания и да ми се довериш...“
Князев вече не се кривеше, седеше си спокойно и само от време на време кимваше в такт. След това легна на дивана, а Ларкин продължи:
„От тази минута ти ще слушаш само мен. В твоята глава повече няма да има нито една мисъл, която си измислил сам. В нея ще звучи моят глас и той ще ти дава заповеди, а ти ще ги изпълняваш.“
И още след час:
„Утре ти трябва да убиеш човека, който в определено време ще излезе
от определено жилище. Това е необходимо, за да започнем с теб нашето дело и да станем най-силни и богати. Този човек може да ни попречи и непременно трябва да го убием, преди да се захванем с нашата работа. Утре ти ще отидеш до номер деветнадесет на улица „Черепанови“, ще намериш корпус три, ще се качиш на петия етаж и ще чакаш. Точно в дванадесет часа от апартамента на петия етаж ще излезе мъж...“
— Улица „Черепанови“, деветнадесет, корпус три — адресът на Сауляк!
— почти извика Настя. — Да не би да се е завърнал? И Ларкин се готви да го убие чрез ръцете на този хилещ се идиот?
Гордеев рязко изключи магнетофона, сграбчи слушалката на телефона и вдигна такава гюрултия, че присъстващите трябваше да си запушат ушите.
— Твоите хора спят! — крещеше той на генерал Коновалов. — За какво си ги поставил тия постове по всички гари и летища? Да свалят мацки? Сауляк е пристигнал, приятелчетата му знаят за това, аз знам за това, а ти
— не. Макар че ти си длъжен да разбереш преди всички. Имаш късмет, Александър Семьонович, че до мен седи жена, защото иначе щях да ти река едни такива думички. Едва не се провали цялата операция заради твоите немарливци! Питам те, как сте могли да не го забележите! Всеки има негова снимка в ръката си и двете му фамилии са ви известни, а той е минал между вас като между рейки. Откъде знам ли? Виж, това няма да ти кажа, Александър Семьонович. Ти дори не можа да използваш както следва и тази информация, която ти дадох. Пратих в бригадата ти най-добрата си сътрудничка. Тя свърши толкова работа за теб, а за какво е било? За да провалиш всичко на последния етап, защото не си осигурил нормални, умни момчета за транспортните възли? Не ме интересува, че това не било твоя работа, а на Шуплов. Длъжен си лично да проконтролираш какви хора дава Шуплов. Ти какво, да не си забравил всичките детективски принципи, седейки в топлото си кресло?