Настя разбираше какво има предвид началникът й. Случаят, който поемаш и по който работиш от самото му начало, над който размишляваш ден и нощ, губейки апетита и съня си, в крайна сметка става дотолкова лично твой, че ти не допускаш никого до него, без предварително да си проверил надеждността и добросъвестността му. Такова разследване беше нещо като творба, плод на твоите мъки и радости — като книгата за писателя или картината за художника. Нима можеше един писател, недописал последните глави на книгата си, да я изостави и да я преотстъпи на първия срещнат? Едва ли някой би могъл да я довърши така, както той би я дописал? Но ако все пак се случеше тъй, че по обективни причини писателят не може лично да сътвори последните глави, то той непременно трябва да избере най-способния литератор, дълго и щателно да му разясни идеята си и подробно да го инструктира какво трябва да се напише в тях. Да му издиктува всичко, което смогне, а после хиляди пъти да препрочете и препровери останалото. Същото беше и в оперативната работа — ако си принуден да възложиш на някого дори и късче от делото, което си изстрадал, ти не жалиш нито сили, нито време да му обясниш всичко, да го предупредиш за възможните грешки и усложнения. И ревниво се взираш в този човек, опитвайки се да разбереш дали той няма да разруши това, което си градил с такъв труд и толкова дълго време.
Разбира се, генерал Коновалов нямаше тази възможност да дава указания на генерал Шуплов кого от своите подчинени да избере. Шуплов сам си беше стопанин на ведомството. Но пък Коновалов би могъл да изпрати свои хора по гарите и летищата, които да проверят как работят Шупловите орли. И ако те забележат нещо нередно, да напишат доклад, да поискат засилване на дисциплината и задачата да бъде възложена на по-опитни и съзнателни сътрудници. Много начини имаше да се провери дали няма опасност партньорът ти да провали операцията. А генерал Коновалов бе подценил контрола и именно поради това сега крещеше в слушалката почервенелият от гняв Виктор Алексеевич Гордеев.
Настя постепенно напълно се изключи от острата размяна на реплики по телефона и се замисли за глуповатия Виталий Князев и за дебилния Кирил Базанов. И колкото повече мислеше, толкова по-ясно й ставаше всичко, случило се през последния месец. То беше чудовищно! И абсолютно невероятно...
% % %
Павел Сауляк знаеше цената не само на минутите, но и на секундите. И щом Минаев толкова прецизно бе определил времето за пристигането на бялото жигули, значи бе длъжен да бъде пунктуален. В дванадесет без пет вече напълно облечен стоеше в антрето. Откъм кухнята се носеше тиха музика, защото бе оставил радиото включено, за да чуе сигнала за точно време. След шестото изписукване той превъртя ключа и отвори входната врата.
И изведнъж нещо стана. Дори не разбра какво точно. Кой знае защо на стълбището се бяха оказали прекалено много непознати хора. Глух трясък, щракване и тихо бръмчене. Павел инстинктивно замижа и отново отвори очи. Един полуетаж по-надолу трима здравеняци държаха някакъв млад мъж, чиито ръце бяха оковани в белезници. Малко по-нагоре на стъпалата стояха още двама и единият държеше пистолет със заглушител. Още по-нагоре пък имаше други двама с видеокамери на рамо. Павел веднага се досети какъв е произходът на звуците: изстрел на пистолет със заглушител, заключване на белезниците, работещи камери. А като цяло? Какво се случваше тук?
— Павел Дмитриевич Сауляк? — обърна се към него някакъв оперативен работник. — Ние току-що задържахме човека, който се опитваше да ви застреля. Желаете ли да дадете показания сега и тук или ще дойдете с нас на „Петровка“?
„Да отида на „Петровка“? Да давам показания? Ами бялото жигули, което трябва да ме откара при Минаев?“ Павел хвърли поглед на часовника си. Ако побегнеше, може би щеше да успее да хване момента, когато колата преминава покрай аптеката. „Но кой ще ми позволи да избягам?...“
Веднага възникна вторият въпрос: „Опитали са се да ме убият? Кой?“ Впрочем въпросът до голяма степен беше риторичен. Преди месец и половина самият той бе казал, че не би се изненадал, ако половин Русия се нареди на опашка да му види сметката. Беше му любопитно как милицията бе надушила за това покушение. Очевидно момчетата от криминалната служба не дремеха. Всичко това му бе дошло съвсем ненавреме. Никак не го радваше и перспективата да посети „Петровка“, но там поне съществуваше някаква надежда да се срещне с Анастасия. Тя винаги се бе отнасяла с разбиране към него. И прекрасно знаеше, че има предостатъчно мераклии да го изпратят на онзи свят. Бе се убедила в Самара със собствените си очи. С нейна помощ можеше да направи опит да се измъкне от тази история. Точно сега нямаше в какво да го обвинят. Само да не се раздрънкаха тези, които му бяха изпратили наемния убиец, и да не изплува на повърхността онова — предишното.