Знаеше, че няма да може да заспи, когато съвсем наблизо, само на няколко метра от нея, се намираше човек, който излъчваше неразбираема, но доста осезаема опасност. Все пак трябваше поне да полежи, спокойно да полежи и да помисли. Длъжна бе последователно да прехвърли в паметта си всичко, което се бе случило през този ден — крачка след крачка, дума след дума — за да си изгради някаква представа кой и какъв е Павел Сауляк.
В спалнята беше тихо, но след минута-две дочу скърцане на креват, след това последваха тихи стъпки и вратата се отвори.
— Какво става? — попита Настя.
— Искам да ви задам един въпрос. Може ли?
— Може.
— В ресторанта много ли се изплашихте?
„Ах ти, гадняр такъв! — почти с умиление си помисли тя. — Ти какво, кучи сине, експерименти ли си правиш с мен? И сега си умираш от любопитство, защото не разбираш сполучливи ли са били те, или не. И до такава степен те гложди любопитството, че даже нарушаваш шибаните си принципи и пръв ми задаваш въпроси. Сън дори не те лови от любопитство.“
— Не толкова се уплаших, колкото се изненадах — отвърна му напълно дружелюбно. — Изведнъж започнахте да ми говорите на „ти“, макар че сутринта категорично отказахте да го правите. Впрочем, аз очаквах от вас нещо по-особено. Все пак сте прекарал две години в зоната и е напълно естествено в един момент да проявите неадекватност в контактите си с мен. Но това е простимо.
— Значи не се изплашихте съвсем?
— Разбира се, че не. От какво, според вас, би трябвало да се страхувам? Да не би да си мислите, че никога не съм спала с мъже?
— Извинявайте. Лека нощ.
Врата скръцна и Павел изчезна в спалнята.
„Да, изплаших се — рече си Настя, свивайки се на кравайче под тънкото хотелско одеяло. — За първи път се изплаших още по време на обяда. Ти си страшен човек, Павел Сауляк. Господи, как само да те докарам до Москва и после никога да не те видя?!...“
ТРЕТА ГЛАВА
Така и не й се удаде да заспи. Откъм спалнята не се чуваха никакви звуци, но Настя беше сигурна, че и Сауляк будува.
Точно в шест часа тя се надигна и почука на вратата му.
— Павел, време е за ставане.
Той се появи почти мигновено на прага, сякаш не само че не бе спал, но и въобще не се беше събличал тази нощ.
— Ще закусим на аерогарата. Тук толкова рано нищо не е отворено — рече му, прибирайки вещите си в чантата.
Сауляк мълчаливо се отправи към банята.
До аерогарата стигнаха с градски автобус. Настя бе потиснала изкушението си да вземе такси, защото с автобуса бе по-безопасно. Да спреш в ранно утро на безлюдно шосе автомобил и да надупчиш кожите на двама невъоръжени пътника, не беше кой знае какъв фокус, а с автобуса такива номера не минаваха. Тя даже не си даде труда да се оглежда през прозореца за преследвачи. Каква разлика дали ги имаше или нямаше? Планът й от това не се променяше.
Павел бе мълчал през целия път и по едно време дори бе успяла да забрави за неговото присъствие. Чак когато бе извадила от чантата си билетите, той й бе хвърлил въпросителен поглед, но както обикновено, се бе въздържал и не я бе попитал нищо.
Регистрираха се на гишето и отидоха в терминала. Там имаше много народ, нямаше къде да се седне и им се наложи да чакат цели четиридесет минути, докато най-сетне стюардесата отвори вратите и покани пътниците да се качат в автобуса. През всичките тия четиридесет минути Сауляк бе стоял облегнат на стената със скръстени ръце и затворени очи, а Настя бе разглеждала лицата на хората. До противоположната стена бе забелязала Коротков, а само на няколко метра от себе си бе зърнала познатата физиономия на младежа с вълчата шапка. Пътниците от сивата волга не се виждаха, но тя беше сигурна, че са някъде наоколо.
До самолета стигаха с последния автобус и застанаха на опашката пред трапа. Качвайки се в салона, Настя със задоволство се убеди, че почти всички пътници вече са заели местата си. По този начин, докато се добираше до своето кресло, тя имаше възможност да огледа лицата им. Още когато купуваше билетите, бе се погрижила местата им да бъдат в
самия край на салона.
„О, ето ги и тях. Седят си тук, никъде не са се дянали. И вълчата шапка, и Коротков и волгаджиите. Всички са в пълен състав. Можем да летим вече.“
— Онези тук ли са? — запита я Сауляк, когато тя се настани удобно и пристегна колана си.
— Тук са — кимна Настя. — Не ги ли видяхте? Нали ви помолих да запомните лицата им.