— И според мен също. Да тръгваме към изхода. И хайде да не се караме, окей?
Уралската аерогара беше малка, тясна, мръсна и неугледна. Провирайки се през тълпата от пътници, чакащи за регистрация и отвеждане до самолетите, Настя и Павел излязоха на улицата. Тук беше значително по-студено от Самара и духаше пронизващ вятър, който забръскваше в очите им дребна и боцкаща суграшица. На пътниците от техния самолет беше предложено да се настанят в хотела на аерогарата, тъй като съдейки по прогнозата на синоптиците, полетите за Екатеринбург щяха да се възобновят не по-рано от утре. От тази любезна покана се възползваха малко хора, защото до Екатеринбург можеше да стигне за десет часа и с влак.
Но Настя добре осъзнаваше, че в никакъв случай не бива да пътуват с влак. Макар и Коротков да беше наблизо през цялото време, нищо не биха могли да направят, ако ония досадни приятелчета решеха да им погодят някой мръсен номер. Във влака биха били много уязвими. За предпочитане бе да си висят тук, в Уралск, и търпеливо да си чакат самолета. Освен това, Настя можеше да се откъсне от преследвачите си само в Колцово — там я очакваха и там щяха да й дадат новите документи. Значи на всяка цена трябваше да попадне именно там, и то не откъм улицата, а откъм пистата за приземяване.
В хотела им предложиха места в женска и мъжка стая с по шест легла. Този вариант въобще не я устройваше и на Настя й се наложи да извади поредната стодоларова банкнота, след което, усмихвайки се лъчезарно, администраторът й подаде ключа от стандартна стая — стая с две легла, санитарен възел и телефон. Навярно в този хотел това бе най-висша класа.
Влизайки в стаята, тя захвърли чантата си на пода, съблече якето си и се пльосна на едно от леглата. Сауляк старателно закачи дрехите си в шкафа и седна в креслото. Настя не можеше добре да го види, но би заложила главата си, че той отново е скръстил ръце и е затворил очи.
— Ще продължите ли с гладуването? — попита го саркастично.
— А вие да не би да се огладняла? — парира Павел. — Скъпичко ще му излезе на този, който реши да ви изхранва.
— Аз имам нормален апетит на здрав човек, необременен от терзания на съвестта — весело отвърна тя. — А като ви гледам така, май нищичко не можете да преглътнете. От страх ли, от какво?
— Завиждам на оптимизма ви. Впрочем, ненапразно казват, че от много знания боляло глава.
— Тогава споделете с мен главоболните си знания и може би ще си
изгубя апетита. Така ще направим икономии от храна.
Сауляк не й отвърна нищо, но Настя със задоволство си помисли, че произнесените от него фрази днес бяха по-дълги от вчерашните. „Нищо с течение на времето ще го поразговоря още. Трябва ми само търпение и изобретателност.“ За една негова особеност вече беше съвсем наясно — той не можеше мигновено да се пренастройва. Вчера в ресторанта, когато ненадейно го бе нарекла „Паша“ и му бе заговорила умоляващо-ласкаво, беше отстъпил от твърдата си линия на поведение. И то не защото се бе размекнал от ласкавостта й, а защото се бе объркал. Именно с объркването му можеше да се обясни номерът, който й бе пробутал, танцувайки с нея. Този мъж се объркваше, когато нещо не разбираше.
„Е, добре, ще изходим от това“ — реши Настя.
Известно време тя мълчаливо си лежа и вдигнала ръце пред очите, си няколко минути съсредоточено разглежда маникюра си. После се обърна по корем, подпря брадичка на юмруците си и в упор се взря в Павел. Той въобще не реагира, сякаш се бе вкаменил.
— Как мислите — запита го, — ония във фоайето ли са или ни караулят от улицата?
— Най-вероятно, някой от тях си седи долу, а друг е във фоайето на нашия етаж. Те също се крият един от друг.
— Тук не е Москва, мащабите са други. Трябва обаче да ги отведем някъде на още по-тясно място. Нека да се поблъскат малко.
— Искате да си правите експерименти? — вдигна клепачи Сауляк.
— Че защо не? Аз обичам развлеченията, скуката ме потиска и убива работоспособността ми. Вие не сте кой знае какъв събеседник и щом не мога да се забавлявам със съмишленици, бих могла да използвам враговете си за тази цел. Как намирате идеята ми?
— Този, който ви е наел, сигурно е пълен идиот — процеди той. — И откъде ви е изровил?
— Не ставайте груб, Павел Дмитриевич. Ако вчера не бях ви посрещнала пред портала на вашето богоугодно заведение, сега бихте си изстивал в някоя крайпътна канавка и лек февруарски снежец тихо би покривал бездиханното ви тяло. Може би сте прав, считайки, че не съм чак толкова опитна, за да ви доведа до местоназначението цял и невредим, но така или иначе, едно денонощие живот ви подарих. Поне за това можехте да сте ми благодарен.