— Да, няма излишно денонощие живот, както няма и излишни пари.
— О, вие сте бил и философ? Може да се позавиди на самообладанието ви. Знаете, че ви преследват, поверил сте живота си на неопитна и глупава истеричка и като че ли шансовете ви да оцелеете са минус нула цяло и седем десети. А вие устройвате дребни интрижки, броите копейките, които харча за храна — те, между другото, не излизат от вашия джоб — и като капак на всичко, разсъждавате за тленността на живота. Браво! Та, значи така, Павел Дмитриевич, — или преставате да си играете на гордост и независимост и ние най-сетне започваме да общуваме нормално, или аз отивам в града да ям. Останете си тук във високомерно усамотение, пък аз ще погледам колко време ще издържите, когато в стаята започнат да напират вашите доброжелатели. Те най-малко са четирима и не е изключено вече да са се запознали и да са се договорили за съвместни действия. А пък вие даже и оръжие нямате.
— Да не би вие пък да имате?
— Аз също нямам. Но пък разполагам с тайнствеността, която създадох около себе си. И докато те не разгадаят моите тайни, няма да посмеят да ви докоснат пред очите ми, защото ще им се наложи да ми причинят вреда, а засега не знаят могат ли да си позволят това. Но ако ние с вас се разделим, ситуацията се променя коренно. Без мен сте абсолютно беззащитен.
— Хей, вие до какво се домогвате? Какво искате от мен?
— Искам да изпълня задачата си. И за тази цел трябва поне нещичко да знам. Съгласете се, че е много сложно да се работи на тъмно. И ако вие, Павел Дмитриевич, отказвате да разговаряте с мен на теми, които ме интересуват, то ще ми се наложи да правя грешки една след друга, излагайки и двама ни на ненужен риск. Бих могла още сега да отида в милицията и да заявя, че е изчезнал паспортът ми. Ще съобщя истинските си имена, те ще направят справка в Москва и ще ми дадат документ, в който ще фигурира истинската ми фамилия, а не Сауляк. Готова съм да сторя това, ако ми обясните защо не бива да нося вашата фамилия. Но вие мълчите, вие сте затворен и непристъпен. Отнасяте се към мен като към идиотка, която неизвестно защо ви се мотае из краката и ви пречи спокойно да се завърнете в Москва или където там сте решил да отидете след излизането си от пандиза. Да, съгласна съм, аз не съм титан на мисълта и опитът ми не е кой знае какъв, но този план, който се опитвам да реализирам, вече ни позволи спокойно да преживеем цяло денонощие, че и повече — значи той не е чак толкова глупав. Защо поне това не ми признаете?
— В самолета вече ви казах, че сте избрала правилна тактика. Искате да ви хвалят на всеки пет минути, така ли?
— Че как иначе! — засмя се Настя. — Аз съм жена и този факт обяснява всичко, ако разбира се, не сте забравил за две години какво е жена. Жените възприемат обкръжаващия ги свят чрез вербална комуникация, а на постъпките не обръщат внимание. Можеш да даваш цялата си заплата, да правиш подаръци, да не пиеш, да не изневеряваш на жена си, но ако поне три пъти дневно не й казваш колко я обичаш, тя ще сметне, че се отнасяш лошо с нея. И обратното — можеш да се държиш отвратително с нея, да й слагаш рога наляво и надясно, можеш дори и да я биеш, но ако постоянно и й повтаряш, че е най-красивата и най-любимата, тя ще придобие увереност, че съпругът й я обожава, и ще му прости за всичко.
— Слава Богу, не съм ваш съпруг, така че не чакайте комплименти от мен.
— А на какво се радвате? Между другото, не би ви било лошо да сте мой съпруг. Аз добре припечелвам, набърквайки се в афери като тази сега. Не ми липсват клиенти. Впрочем, ако искате, вие също бихте могъл да ме наемете.
— За какво сте ми притрябвала? Надявам се, че вече са ви платили за безопасното доставяне на моя милост. Да не искате да доите две крави едновременно, мошеница такава?
— Защо да съм мошеница. Аз бих могла да ви събера информация кой така жадува да ви изсмуче кръвчицата. Моят сегашен наемател очевидно е добре осведомен. Как ви се струва това?
— Ще мина някак си и без вашите услуги.
— Както искате. Питам ви за последен път — идвате ли с мен в града?
— Бих предпочел друг вариант.
— Предлагайте.
— Можем да си купим нещо за ядене и да хапнем в стаята.
— Става.
„Ама разбира се, че става — помисли си Настя. — Най-накрая те поразмърдах. Дори и да ме беше помолил да отида да купя вестници и да облепя с тях стаята, пак бих се съгласила. Най-важното е да те заставя да се включиш в процеса на обсъждане, да изказваш мненията си, да поразвържеш езика си. Ти предложи компромисно решение и аз демонстрирах готовност да те послушам. Павел Дмитриевич, ние с теб трябва да се сприятелим, инак нищо няма да се получи. Ти трябва да станеш снизходителен към мен — глупавичката, ограничена, но нахална и пробивна женичка. И като почувстваш своето превъзходство, ти ще престанеш да се затваряш в черупката си. Ако продължиш да виждаш в мен силен противник, очевидно за нищо няма да се споразумеем. Имаш самолюбие, достатъчно за десет души, а високомерие — поне за дузина. Виж, с хазартността си по-зле, инак силният противник би бил предизвикателство за теб, а той просто те дразни. Или може би те плаши? Любопитно. Все пак, някои нещица започнах да разбирам за теб. И това вече е добре...“