Така в общи линии бе изглеждала картинката вчера вечерта. Обаче след някои съобщения Чинцов бе започнал да прави преоценка на своя стратегически план. Президентът бе обявил, че в най-близко време ще предприеме мерки за погасяване на социалните задължения. Знаеше се, че той разполага само с три лоста, с които да оперира в предизборната борба: да си играе на демокрация, да реши чеченския въпрос и да изплати заплатите и пенсиите. За да стане последното, трябваше да се пусне машината за печатане на пари — това бе очевидно за всички. Видните икономисти категорично възразяваха срещу такъв ход. Но дали Президентът щеше да ги послуша? Вероятно щеше да ги послуша, разбира се, че щеше да ги слуша, докато му омръзнеха, а после щеше да си прави, каквото си знае. За обикновените хора, които живееха само от заплата или пенсия, всички дрънканици за инфлация и бъдеща икономическа катастрофа бяха само празни думи, защото децата трябваше да бъдат нахранени днес, а инфлацията и катастрофата все още бяха на път. Да изплати социалните задължения — за Президента бе равносилно да си спечели народната любов. Значи трябваше да се направи така, че той да не ги погаси. Преди всичко бе необходим анализ на действащите сили. Независимите икономисти, които бяха против включването на машината за пари. И зависимите съветници, в това число по финансовите въпроси, които трябваше да бъдат притиснати. Чинцов добре знаеше, че от помощта на генерал Булатников са се ползвали не само неговите сегашни приятели. Цялата страна се бе ползвала. Нима сред съветниците на Президента не би се намерил човек, който би могъл да бъде попритиснат с ръцете на Павел Сауляк? Навярно би се намерил, и то не един. И какво следваше от това? Ами това, че генералският помощник трябваше да бъде спипан. Да не бъде ликвидиран направо, както бе планирано отначало, а да бъде здраво поразтръскан, да бъде заставен да сътрудничи, да изпее всичко, което знае. А по-нататък — каквото сабя покаже.
Само дето тази жена пречеше... И коя бе тя? Може би би могло да бъде използвана в играта. Не, не трябваше да се пипа — поне засега, докато нещата не се изясняха.
* * *
За разлика от Чинцов, Вячеслав Егорович Соломатин радееше за идеята. Личната му преданост към Президента беше безгранична. И беше готов на всичко, за да го подкрепи и да му помогне.
По принцип той разсъждаваше също като Григорий Валентинович. И за трите лоста, и за невъзможността да се пренебрегне нито един от тях. Но задачата му беше съвсем друга.
Някакъв мръсник внушаваше на Президента опасната идея да създаде две самостоятелни комисии за търсене на решение как да бъде решен чеченският въпрос. Все още той не бе приел тази идея, но по всичко личеше, че можеше да склони. В едната комисия щяха да работят членове на Президентския съвет, а в другата силовите министри. С чиито и изводи да се съгласеше, все щеше да настрои против себе си огромна част от населението на страната. Постъпеше ли така, както предлагаха съветниците му, това нямаше да се хареса на привържениците на твърдата ръка, а според неотдавнашните избори за Държавната Дума, в Русия те бяха доста много. А ако пък послушаше министрите, демократите щяха да настръхнат веднага. Единственото нещо, което би могло да спаси рейтинга на Президента в тази патова ситуация, бе неговото лично решение, несъвпадащо с предложенията на тези комисии. Само че откъде да се вземеше това решение?
В тези комисии нямаше да заседават глупаци. Те щяха да имат съвсем ясно формулирана задача: да проанализират всички възможни варианти за изход от чеченската криза и да предложат оптималния. Разбира се, че веднага щяха със зъби и нокти да се докопват до аналитици и стратези, да задействат научните институти, да изнамерят най-добрите експерти. Цялата страна щеше да си напряга мозъка. И не можеше след това да се намери оригинално решение, за което никой от тях не се бе сетил. А такова трябваше да бъде намерено. На всяка цена. В противен случай, рейтингът на Президента би спаднал главоломно и той би загубил в предизборната надпревара.
В дебелата стена, която щяха да изградят тези две комисии от тухличките на различните варианти, трябваше да бъде оставена пролука. Една такава малка пролука, за която няма да достигне една тухличка. И тогава с тази тухличка в ръка сегашният Президент достойно щеше да се
впише в предстоящите избори.
Според Вячеслав Егорович Соломатин, задачата се състоеше в това, да се осигури на Президента тухличката, тоест това единствено решение, което ще му позволи да не се съгласи с нито една комисия и да се изяви като самостоятелно мислещ политик. И за тази цел ужасно бе необходим Павел Дмитриевич Сауляк.