— Много сте любезна — отвърна спокойно Сауляк, но в гласа му се долавяше и нотка на сарказъм.
Това бе признак, че излиза от летаргията си и започва да изпитва емоции.
Той включи телевизора след петнадесет минути, когато започваше информационният блок на ОРТ5. Не съобщаваха нищо интересно, беше неделя — ден, не особено богат на сензации и политически скандали. Павел превключи на местния канал, по който течеше някакво публицистично предаване. Водещият се опитваше да разпали дискусия между двама чиновника, единият от които бе представител на кметството, а другият беше от градската Дума. Дискусия обаче не се получаваше, защото говореха едно и също и мненията им съвпадаха. Ставаше въпрос за това, в каква степен градските власти трябва да бъдат отговорни за дейността на управленческите органи и на техните ръководители. Водещият направо излизаше от кожата си. Вероятно не му даваха покой лаврите на един известен телевизионен журналист, по време на чието предаване двама мастити политика едва не се бяха сбили. Отчаян да размърда гостите си със собствени сили, той извади козовата си карта, очевидно надявайки се, че в положението си на отбраняващи се те ще започнат да се държат по-агресивно.
— Както ви е известно — поде, обръщайки се към зрителите, — от две години в нашия град съществува организация на родителите, чиито деца станаха жертва на кървавия маниак, който и до ден-днешен не е заловен и не е подведен под отговорност за своите злодеяния. В организацията членуват майки и бащи не само от нашия град, но и от съседните селища, където е вилнял престъпникът. Тези хора имат съвсем определена гледна точка към степента на отговорност на градските власти за състоянието на борбата с престъпността. Нека видим този видеозапис.
На екрана се появи панорама на някаква конферентна зала, камерата се приближи и започна последователно да показва присъстващите. Те бяха около четиридесетгодишни и по лицата им бе изписана някаква болка.
— Тези хора се събраха днес — прозвуча зад кадър, — за да заклеймят правозащитните органи. Те вече не разчитат на органите на вътрешните работи и на прокуратурата и искат да направят всичко възможно, трагедията, която ги е сполетяла, да не се повтори, искат да предотвратят нови жертви, да опазят живота на невръстните ни съграждани. Днес се обсъжда въпросът за набиране на средства за издаването на брошура „Как да помогнем на детето да не стане жертва на престъпление“. Инициативната група е сключила договор с известен специалист в областта на престъпността спрямо децата. Той е готов да сподели своите знания и да даде полезни съвети и препоръки, както на родителите, така и на самите деца...
Сега на екрана изникна женско лице с яростно святкащи очи.
— Ние сме готови да направим всичко, което е по нашите сили, подобно нещо да не се повтори! Да не дава Господ на някого да изживее това, което ние преживяхме преди три години. Нашата асоциация съществува само от две години, защото отначало се надявахме, че милицията ще направи поне нещичко, за да залови това чудовище. И чак след година, когато разбрахме, че нищо няма да дочакаме, а маниакът ще продължава да се разхожда на свобода, ние решихме да се обединим, за да защитим поне чуждите деца, защото на нашите вече никой и нищо не може да им помогне.
Жената преглътна, очите й се наляха със сълзи и камерата деликатно премина към една групичка хора, които обсъждаха оживено нещо до катедрата.
Видеозаписът свърши, на екрана отново се появиха водещият и неговите събеседници.
Настя остави настрана кръстословицата, която решаваше. На нея добре й бе известно за какви престъпления ставаше дума. Преди три години в този район бяха извършени единадесет убийства на момченца от седем до деветгодишна възраст. По труповете им нямаше никакви следи от сексуално насилие, но върху гърдите на всяко от тях бе изрязан православен кръст. Извършителят на тези престъпления наистина все още не беше разкрит, макар разследването да се водеше под контрола на МВР.
Изведнъж екранът угасна. Павел бе изключил телевизора и отново се разшумоля с вестниците си.
— Не ви ли е интересно да слушате за маниака? — запита Настя с досада.
— За маниака вече се наслушах. Сега те ще говорят за отговорността на отделните ведомства и ще започнат да си прехвърлят топката един на друг. Това не ми е никак интересно. Но ако държите да ги чуете, мога пак да включа телевизора.
— Няма нужда — сухо отвърна тя.
В действителност много й се искаше, но не биваше да го показва. От маниака се интересуваха всички, това бе разбираемо и не събуждаше никакви подозрения. А виж, да се интересува от властта, от борбата с престъпността и от отговорността за организацията на тази борба можеше майорът от милицията Анастасия Каменская, но не и глуповатата, нахалница и пробивна авантюристка. Затова Настя изобрази непроницаема физиономия и отново се зае да попълва кръстословицата.