— Ама ти обещаваш ли, че няма раздаваш юмруци и да проливаш кървища? — за всеки случай уточни шофьорът, който междувременно се бе представил като Виктор.
— Спокойно бе, обещавам. Ако се наложи, мога да му разбия муцуната и като се приберем. Трябва да ти кажа, че не съм особен привърженик на резките движения. Само искам да разбера това-онова.
— Знанието е сила — съгласи се Виктор. — О, ето че пристигна и автобусът.
След като се убедиха, че Настя и Сауляк се качиха, последваха общественото градско возило с таксито. След петнадесетина минути се озоваха в центъра на града и тук им се наложи да изчакват автобуса на всяка спирка, за да не изтърват „влюбената“ двойка. Най-сетне те се мярнаха сред слизащите.
— Откъде твоята красавица го е намерила този динозавър — неодобрително поклати глава всичко виждащият Виктор. — Той даже ръка не й подаде на стъпалата. Ух, че е страшен, Господи! Направо тръпки те побиват. Не можеш ги разбра тези жени. Какво толкова му е харесала? Да
не би да има много пари?
— Не знам, още не съм си изяснил нещата. Затова и ми се иска по-внимателно да го огледам и да разбера какво толкова има в него, което на мен ми липсва. Как ти се струва, къде биха могли да отидат?
— Тук ли? — озърна се Виктор. — Ами, магазините вече са затворени... Може би в някой ресторант или бар. Виж, тръгнаха към булеварда — там няма нищо, освен няколко павилиончета.
— А по-нататък?
— Ако стигнат до пресечката с проспект „Мир“, там има два ресторанта и няколко бара.
— Карай тогава към проспекта. Там ще ги причакаме, щом твърдиш, че няма къде другаде да се дянат.
— Твоя воля, командире — сви рамене Виктор и включи на скорост.
Задминаха ги и след около петстотин метра спряха до кръстовището.
Настя и Сауляк скоро се изравниха с таксито, забавиха крачка, обсъждайки нещо, след това завиха надясно, където според думите на Виктор, би трябвало да се намират ресторантите и баровете. Проспектът бе добре осветен и Коротков видя как те, без да удостоят с вниманието си ресторантите, хлътнаха зад някаква невзрачна врата.
— Какво има там? — обърна се към Виктор.
— Бар, където се сервира предимно бира. Твоята красавица да не би да е любителката на бирата?
— Не я понася.
— Значи гледа да му угоди. Е, командире, ще чакаме ли или какво?
— Ще чакам — решително заяви Коротков. — Не се бой, ще ти платя за престоя. След няколко минути влез в кръчмата да провериш каква е работата.
— Сам ли да те оставя в колата? — промърмори Виктор.
— Ако не ми вярваш, вземи ключовете. Ако искаш, и паспорта ми вземи. Къде ще се дяна без него.
— Така е — кимна шофьорът на таксито.
Коротков бе казал самата истина — Настя действително не понасяше бирата. Но идеята да се отбият в тази кръчма принадлежеше на Павел и не счете за разумно да спори с него. Нека Сауляк разбереше, че тя не капризничи за дреболии и е сговорчива, ако към нея се отнасят по човешки.
В кръчмата беше шумно, многолюдно и не особено чисто. Трудно си намериха две места на масата, където се бяха разположили двама съмнителни типа, разговарящи на някакъв непознат език — най-вероятно на унгарски.
Имаше няколко вида бира, а за мезе сервираха горещи пушени кренвирши и огромни розови скариди. Настя забеляза, че Павел малко се пооживи, и в името на това бе готова дори да пийне от омразната бира и да похапне от лютавите кренвирши, обилно полети със сос. Той си бе поръчал скариди и умело се справяше с крехките им и сочни телца.
— Не можах да се науча да правя това — призна си Настя, наблюдавайки го как бързо и ловко отделяше черупките им. — Половината от месото го опропастявам.
— Това е заради дългите ви нокти, те ви пречат.
— Прав сте — въздъхна тя. — Маникюрът изисква жертви.
— Ами че махнете го, кой ви кара да си го оставяте. Сами си създавате проблеми, след това упорито ги преодолявате, като при това искате да ви съчувстват.
— Аха — усмихна се Настя. — Искаме. Нали заради вас, мъжете, се стараем. Нали вие искате да сме красиви и нежни. На нас самите това въобще не ни трябва. Защо непрекъснато се оглеждате? Търсите ли някого?
— Нашите наблюдатели. Вие сте толкова заета с храната, че забравихте за своите задължения, и на мен ми се налага да ги поема върху себе си.
Настя си премълча, давайки си вид, че упорито се бори с кренвирша с помощта на тъпия нож и криворогата вилица. Тя отдавна бе „фотографирала“ всички, освен Коротков, който не се бе появявал в кръчмата. И бе готова да си заложи главата, че Павел я бе излъгал. Той не се оглеждаше за тях. Младежът с вълчата шапка се беше мярнал само за миг и след като се бе убедил, че мирно и тихо си пийват биричка, бе излязъл навън на студа, за да ги чака да излязат. Двойката от сивата волга седеше почти зад гърба на Настя и за да ги види, на Павел не му се налагаше да се озърта, а само да вдигне глава. Интересно, кого ли очакваше?