— Ще ви повярвам.
Сауляк смачка салфетката и я пусна в пепелника.
— Остана само да проверя дали сте и актриса.
— Това вече е по-сложно — засмя се Настя. — Тъй като сте техничар, въпросът с математиката се реши без проблеми. Но как възнамерявате да проверите моето актьорско майсторство?
— Ще си помисля. Ако сте се нахранила, може би ще тръгваме, а?
„Ясно. Тук го няма този, когото търсиш. Сега сигурно ще ме поведеш и
някъде другаде...“
— Къде? — невинно попита тя. — Навън е трийсет градуса под нулата. Да не би да си въобразявате, че ще използвам актьорския си талант, за да се заставя да умирам от жега в такъв мраз? Даже системата на Станиславски няма да ми помогне.
— Ще потърсим друго заведение. Тук вече ми писна.
Те станаха, облякоха се и се отправиха към изхода. Двамата от волгата също се надигнаха, като на крак допиха остатъка от бирата в халбите си. Явно не им се искаше да се минат.
След задухата в кръчмата студът навън се стори на Настя като свежа прохлада. Бяха изминали само няколко метра и тя дори още не бе започнала да премръзва както трябва, когато Павел направи крачка встрани и натисна вратата на някакво друго заведение. Оказа се бар. Тук обстановката бе значително по-цивилизована, по-чиста, по-тиха и дори се виждаха закачалки. Имаше доста народ, но успяха да си намерят свободна маса.
— Защо дойдохме? — попита озадачена Настя, когато се настаниха. — Вие не пиете нито кафе, нито алкохол, а тук освен кафе и алкохол друго няма.
— Мога да си поръчам някакъв сок. А вие обичате кафе. Сервират и кампари.
— Решил сте да ми доставите удоволствие, така ли?
— Не искам да злоупотребявам с вашите безкористни услуги. Вие ме научихте как да различавам истината от лъжата и аз трябва да ви се отплатя — ако не с пари, то поне като угаждам на желанията ви.
— Паша, вие сте истинска прелест — засмя се тя.
На лицето му за пръв път от два дни се мярна някакво бледо подобие на усмивка.
— Аз оцених вашите самоотвержени усилия за моето спасение и се разкаях. Не искам да ме смятате за неблагодарник. Действително съм ви благодарен, че дойдохте да ме посрещнете, макар да не ми личи много. Какво да ви донеса от бара?
— Кафе, торта и мартини. Ако мартини няма — тогава кампари.
Настя му подаде няколко банкноти.
— Не забравяйте и себе си. Разбирам, че ви унизявам, като всеки път ви давам пари, но ще се наложи да се примирите с това. Просто помнете, че това не са мои пари, а на моя наемател. И той ми плаща не заради красивите ми очи, а заради вас. Вие сте му нужен и е готов да похарчи неограничени суми. Така че, имате върху тези пари същите права, каквито имам и аз.
Сауляк кимна и се отдалечи. Настя не го изпускаше от очи. Както и бе очаквала, той започна да се оглежда, при това, вниманието му предимно бе насочено към служебния вход. Без съмнение, търсеше някого — някого, който според него, би трябвало да работи в евтино заведение на тази улица. „Барман? Мияч на съдове? Готвач? Портиер? Келнер? Доставчик? Или някой от собствениците? — питаше се Настя. — Интересно, има ли в този район много такива заведения? Така ли ще обикаляме от едно в друго? Един дявол знае. Нищо не мога да направя, освен да се правя, че вярвам в благородните му пориви. Не трябва да бъда прекалено умна и наблюдателна. Това, което му демонстрирам, засега май се вмества в представите му за мисленето на човек с математическо образование. Значи трябва да се придържам към тия рамки...“
Павел се завърна и тя веднага разбра, че нещо се е случило. Челото му отново бе покрито със ситни капчици пот, устните му бяха стиснати в тънка резка, а очите — полузатворени.
„Да не го е намерил?“ — мина й през ума.
Бе й донесъл кафе, еклер и мартини, а за себе си бе взел бутилка пепси. Поемайки чашата с мартини, Настя неволно докосна пръстите му. Бяха ледени.
— Паша, започва да ми харесва ситуацията, когато вие демонстрирате своята благодарност — безгрижно изчурулика тя. — Какво трябва да направя, за да продължите да бъдете все така мил с мен?
Не й отговори нищо. Седеше със скръстени на гърдите ръце и спуснати клепачи. Лицето му отново бе сиво и болнаво, както неотдавна в хотела.
— Павел Дмитриевич, чувате ли ме? Лошо ли ви е?
Той бавно отвори очи и поклати глава.
— Наред съм.
— Видът ви е съвсем болнав. Какво ви е?
— Казах ви, че съм наред.
„Май пак трябва да се връщаме на изходните позиции. Току-що беше нормален събеседник, започна да се шегува, още малко — и щеше дори да се усмихне. И изведнъж такава рязка промяна..
Настя го огледа внимателно. Бе стиснал юмруци с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели и като че ли всеки момент можеха да пробият тънката кожа.