— Е, ваша си работа — сви рамене тя, отхапвайки от еклера. — Ще се правите на принц в изгнание, така ли?
Сауляк отпи скъперническа глътка пепси и се втренчи някъде в ъгъла на бара. Настя се обърна, но не забеляза нищо интересно. Изведнъж осъзна, че бе забравила да се интересува от преследвачите. Тези два дни бяха доказали, че е избрала правилната тактика. Не трябваше да прилага кардинални мерки към тях — поне засега. Но в Москва я очакваха много неизвестности. Затова трябваше да бъде непрекъснато нащрек и да играе започната игра до победен край — до този момент, когато ще предаде Павел в ръцете на генерал Минаев.
— Права сте.
Сауляк внезапно остави чашата си на стола и стана.
— На мен наистина ми е лошо. Трябва да изляза.
— На чист въздух ли?
— Не, трябва да отида до тоалетната. Можете да бъдете спокойна, няма да избягам никъде. Ако се позабавя, не се тревожете — това ми се случва понякога.
— Не мога да ви пусна сам.
— Казах ви, че няма да избягам.
— Ами вашите доброжелатели? Или забравихте за тях?
— Поемете ги върху себе си. Нали се смятате за велика актриса.
Настя виждаше, че наистина му е лошо. Разбираше също, че веднага
щом се разделяха, той можеше да стане много уязвим. „Какво да предприема? Бих могла да застана до входа на тоалетната, но ако ония бабаити решат да влязат вътре, няма как да ги спра.“
— Тръгвайте — кимна тя и също се надигна.
Заедно преминаха през бара и стигнаха до изхода. Павел се отправи към тоалетната, а Настя се обърна и се приближи до масата, където седяха двамата от сивата волга.
— Момчета, хайде да спечелим хиляда долара — заяви тя и, пльосвайки се на свободния стол, най-безцеремонно си взе цигара от кутията върху масата.
— Моля? — вдигна вежди по-възрастният мъж, който вчера пред портала на затвора бе седял на пътническото място вдясно от волана на колата.
По-младият щракна запалката и й поднесе огънче. През това време очите му бяха приковани към вратата, през която току-що бе излязъл Сауляк.
— Пашка твърди, че вчера ви е видял в Самара — при това няколко пъти — и че сте летели в нашия самолет. Пък аз му казах, че сигурно страда от мания за преследване. Разбирате ли — понижи глас Настя и глуповато изхихика, — той нещо не е добре и навсякъде му се привиждат бели мишки. В общи линии, ние се басирахме на хиляда долара дали ви и е видял или не.
— Разбира се, че не е — бързо рече по-възрастният мъж. — Сигурно само така му се е сторило, защото ние не сме ходили в Самара.
— Ъхъ, ний сме тукашни — потвърди другият.
— Тъй си и знаех. Викам му да се лекува, ама не ме слуша. Мисли си, че искам да го вкарам в лудницата и да му взема парите. Че за какво са ми скапаните му мангизи? Аз, дето се вика, се чудя собствените си милиони къде да дяна. Между другото, приятелче — Настя бръкна в чантата си за портмонето, извади едра банкнота и я подаде на по-младия, — върви ми донеси нещо за пиене. Рестото си запази, задето ми правиш услугата. Вземи мартини, само че гледай да не е сухо, а „бианко“. Да не го сбъркаш, малкия!
— Пашка — това вашият мъж ли е? — внимателно попита по-възрастният.
— Мъж като говно у дъжд — сопна му се тя.
Отговорът й бе пошловат, но в дадения случай — единствено правилен. Нито да, нито не — разбирай го, както си искаш.
— И той отдавна ли е толкова подозрителен?
— Един дявол го знае — махна с ръка Настя. — Не съм го виждала цели две години, докато лежеше в дранголника. Вчера го пуснаха. Слушай, татенце, твоето птиченце е много миличко. Едно такова възпитано, вежливичко. Като нищо бих му се отдала. На колко годинки е?
— На двайсет и шест.
— Ууу — разочаровано измуча тя, — възстаричък е за мен. Мислех си, че е на деветнайсет-двайсет. Над двайсетте не ми върши работа.
— А вие на колко сте? — ухили се събеседникът й.
— На много, татенце. Почти колкото теб. Ти гониш четирийсете, нали? Е, и аз съм някъде там.
„Птиченцето“ се завърна и сложи пред нея чашата с питието. Настя го опита и направи доволна физиономия.
— На това му викат хубава пиячка. Мерси, бебчо. И така, момчета, разчитам на вас. Ако той пак започне да си дрънка неговата, водя го при вас и вие му казвате, че само му се е привидяло, окей? Направо ми писна от неговата мания за преследване.
— Ама, разбира се — закимаха с готовност и двамата. — Ще му кажем, не се безпокойте.
Павел все още се бавеше и Настя започна да нервничи. Нямаше вече повод да остане на масата им, а се налагаше, защото докато разговаряха с нея, поне беше сигурна, че няма да втурнат да го търсят.