— Слушай, приятелче — обърна се към „птиченцето“, — ти на колко години си, а? Вярно ли е, че си на двайсет и шест?
Той изненадано се втренчи в нея, а след това погледна по-възрастния си партньор.
— Нашата гостенка каза, че й харесваш много, само че възрастта ти не била подходяща — обясни му той.
— За ваше сведение, гостенката ви се казва Анастасия — вметна Настя. — А ти, бебчо, как се казваш? Хайде да се запознаем по този случай.
— По какъв случай? — тъпо попита „птиченцето“.
— По случай, че спечелих хиляда долара. Та, как ти е името?
— Серьожа... — смутено се запъна младокът. — А той е Коля.
— За неговото име не съм те питала — ласкаво му рече Настя. — Защо, бебчо, се бъркаш в работата на възрастните? Той вече е голям и сам ще си каже името си, ако поиска, или ако аз го попитам.
Тя все пак успя да ги въвлече в разговор, правейки се на вулгарна, не особено трезва и леко смахната мацка. Галеше Серьожа по ръката, похотливо намигваше на Николай, вземаше си цигара след цигара от кутията им и с вътрешния си хронометър отчиташе минутите. „Къде се дяна Павел? Защо се забави толкова?“
Усети, че нейните събеседници междувременно бяха преодолели първоначалното си объркване, бяха се пренастроили и вече си задаваха въпроса: „Коя е тази?“. Настя им подхвърляше информация, която нямаше нищо общо с действителността, и с всички сили се стараеше да им замотае главите, като не преставаше да бърбори нито за секунда.
Най-сетне в рамката на вратата се появи Павел.
— О!
Тя мигновено отдръпна пръстите си от дланта на „птиченцето“.
— Пашка пристигна. Чао, момчета. Беше ми гот да се запознаем.
Павел изглеждаше ужасно. Стори й се дори, че се движи с неимоверни
усилия.
— Хей, толкова ли е лоша работата? — попита го разтревожена.
Той кимна мълчаливо.
— Тръгваме ли си?
— Да, май така ще е най-добре.
Не си направиха труда да се върнат на своята маса. Взеха дрехите си от закачалката, облякоха се и излязоха на улицата.
— Можем ли да си вземем такси? — попита Сауляк с отпаднал глас.
— Разбира се. Те няма да ни преследват. Дори ще се постараят да се държат далеч от нас.
Настя отиде в края на тротоара и вдигна ръка. След минута пред тях спря едно такси.
— На аерогарата — наведе се тя към спуснатото странично стъкло.
— Колко давате?
— Колкото кажеш. Не съм оттук и не ви зная тарифите.
— Петдесет гущера.
— Дадено.
Настя седна до шофьора, а Сауляк се настани на задната седалка. Изминаха целия път в мълчание. Също така мълчаливо излязоха от таксито, влязоха в хотела и се качиха на своя етаж.
И чак когато останаха сами в стаята, Настя се разфуча.
— Може би е време да се сложи край на тия детски игрички?! — яростно процеди, гледайки как Павел се опитва с вдървени пръсти да смъкне ципа на якето си. — Какво става с вас, Павел Дмитриевич? Аз трябва да ви доведа до Москва, а вие като нищо можете да предадете Богу дух направо в ръцете ми. Защо не искате да ми кажете от какво боледувате и как да ви помогна, ако ви стане още по-лошо?
Погледът му отново я отбягваше. Той така и не я бе погледнал в очите даже в минутите, когато бе разговарял с нея напълно дружелюбно.
Най-накрая Сауляк успя да се справи с ципа, съблече се и без да обели дума, легна на кревата.
— Или незабавно ще ми кажете каква е работата, или викам линейка.
Никак не ме блазни перспективата да докарам в Москва студения ви труп.
— Не се безпокойте — тихо рече той със затворени очи. — Нищо няма да ми стане. Скоро всичко ще отмине. Вече нищо не ме боли.
— А какво ви болеше?
— Нищо. Казах ви да не се тревожите. Обещавам ви, че всичко ще бъде нормално.
— Не ми се вярва много — отвърна по-спокойно Настя. — Наистина ли ви е по-добре? Да не ме лъжете?
— Не ви лъжа.
Беше вече късно, време бе за сън, но кой знае защо, й се струваше, че още щом угасеше лампите, с Павел непременно щеше да се случи нещо. Изхлузи ботушите си, съблече пуловера и се мушна под одеялото по джинси и тениска.
— Защо не угасихте? — попита той.
— За да ви виждам. Така няма да пропусна момента, когато ви прилошее съвсем.
— Няма да ми прилошее, нали ви казах. Изключете осветлението и заспивайте. Трябва да си починете.
— Много съм трогната от вашата загриженост — промърмори Настя и се зави до брадичката.
— Загасете лампите. Моля ви — тихо рече Павел.
В тона му имаше нещо, което я накара послушно да стане от леглото и да завърти електрическия ключ. Сега стаята се осветяваше само от светлината на уличните лампи и от прожекторите на летището. „Опитай се да заспиш тук — с раздразнение си помисли Настя. — Самолетите реват над самата ми глава, а на съседния креват има тежко болен човек. Обстановката не е най-подходящата за здравословен отдих.“