— Много обнадеждващо — подсмихна се Павел. — Дайте си сега
ръката.
— Защо? Да не би да сте решил да ми предсказвате бъдещето?
— Просто ще ви помогна, нали трудно понасяте кампанията.
— Откъде знаете?
— Личи ви. Не летим за пръв път заедно, нали? Дайте си ръката, няма да ви изям.
Настя послушно сложи длан в неговата. Този път пръстите му бяха топли. Той опипа китката й, намери някаква точка и силно я натисна. В първия миг Настя потръпна от болка, но веднага след това усети, че гаденето й започна да стихва. Сауляк продължи да държи ръката й и тя с изненада осъзна, че странната му манипулация дава добър ефект. Дори се отпушиха и ушите й. Притвори клепки и се отпусна назад в креслото си. Вече трета поредна нощ не спеше и сега умората я връхлетя с пълна сила. Сънливостта я сковаваше, ставаше й топло и спокойно...
— Събудете се — чу някак отдалеко гласа на Павел. — Пристигнахме.
— Господи! — изплаши се тя. — Да не би да съм заспала?
— И още как. Даже стенехте насън.
— Дано поне не съм говорила.
— Говорихте. И ми издадохте всичките си тайни.
Настя разбираше, че Сауляк се шегува, но лицето му бе необичайно сериозно и даже някак сърдито. „По дяволите! Точно сега ли намерих да заспя, когато се намирам само на няколко сантиметра от източника на повишена опасност! Добре го давам, няма що!“
Другите пътници вече се отправяха към трапа, а тя нямаше сили да се надигне. Павел също не ставаше и продължаваше да държи ръката й. Настя мобилизира цялата си воля.
— Да вървим! — заяви решително.
На паркинга пред аерогарата намери колата, която лично бе оставила преди няколко дни. За нейно щастие, напоследък времето тук бе било сравнително меко и не бе нанесло никакви поражения на двигателя. Успя да го запали без особени мъки.
Пътуваха в пълно мълчание. В съзнанието на Настя се прокрадна неприятната мисъл, че бе използвана като пешка в нечия игра. Тя тъй и не бе успяла да си изясни кой е Павел Сауляк, а също така — кой и защо го преследваше. Впрочем, такава задача не й бе възложена, а сигурно генерал Минаев прекрасно знаеше това и без нейна помощ.
В три часа след полунощ шосето, свързващо летището с града, беше безлюдно. След контролния пост на пътната милиция Настя трябваше да премине покрай автобусната спирка, а на около триста метра от спирката трябваше да ги чака кола. Така и стана. Забелязвайки мерцедеса със светещи габарити, Настя намали скоростта, бавно се приближи и спря плътно до него. От тъмнината се появи някакъв мъж и отвори вратата на нейната кола откъм мястото на Сауляк.
— Излизайте, Павел Дмитриевич — нареди му той.
Сауляк дори не се помръдна.
— Настя? — рече тихо.
Това бе вторият път, когато се обръщаше към нея по име.
— Да?
— Благодаря ви.
— Няма защо.
— Не забравяйте какво ви казах. Довиждане.
— Довиждане, Павел.
Той излезе от колата, старателно затвори вратата и се отправи към мерцедеса, но след няколко крачки внезапно се спря. На Настя й се стори, че иска да й каже още нещо. Бързо отвори и изскочи навън. Деляха ги някакви си два-три метра. В тъмнината не се виждаше изражението на лицето му, но тя бе сигурна, че я гледаше в очите. И отново я заля горещата вълна, и отново се почувства мека и податлива като разтопен восък.
Сауляк леко й кимна, след това рязко се обърна и се мушна в мерцедеса. Двигателят изрева, автомобилът бързо набра скорост и скоро се скри зад завоя.
Настя седна зад волана, но не можа да намери сили в себе си, за да потегли. Чувстваше се абсолютно изцедена.
Втора част
ОПЕРАЦИЯ „СТЕЛА“
ПЕТА ГЛАВА
Антон Андреевич Минаев откара Павел на вилата си. Тя беше уютна, обзаведена с любов и удобна. Антон Андреевич с удоволствие би живял в нея целогодишно, ако не бяха дъщеря му и жена му, на които повече се харесваше градското им жилище, защото бяха напълно равнодушни към прелестите на провинцията.
— Навярно сте уморен и бихте искал да си почините — каза той на госта си, включвайки отоплението. — Разполагайте се и да не ви безпокои студът — след около час ще бъде направо горещо. А разговорите ще отложим за по-късно.
— Бих искал да поговорим веднага — сухо отвърна Сауляк. — По-добре е, колкото се може по-скоро да си изясним ситуацията. Не изключвам възможността да ви се прииска да ми откажете гостоприемството си.