— Значи така, Антон Андреевич — поде Сауляк, без за да гледа генерала, — хайде да оставим за друг път разсъжденията по въпросите за морала и етиката. Ние с вас имаме парично стокови отношения и аз съм готов да направя всичко, което се изисква от мен в рамките на нашата сделка. Вие осигурихте безопасността ми по пътя от колонията до Москва, вложил сте много пари в това начинание и независимо защо сте се втурнал да ме спасявате, аз трябва да ви се отплатя. По-нататък. Вие още известно време осигурявате моята безопасност, снабдявате ме с нови документи и жилище. Желателно — и с някаква легенда, докато успея да се ориентирам в ситуацията около себе си. С други думи, вие ме поддържате през периода на моята адаптация към новите условия на съществуване. Срещу тези услуги аз правя за вас това, което искате. Вие искате да сте квит с убийците на Булатников? Аз пък съм готов да ви окажа съдействието, което е по силите ми. Пак подчертавам, че нямам намерение да си отмъщавам за смъртта на Владимир Василиевич, а само да ви се издължа за помощта, която вече ми оказахте и ще ми оказвате в бъдеще. Е, спазарихме ли се?
Минаев с усилие сдържа въздишката си на облекчение. Вече бе започнал да се опасява, че с този особняк нямаше да може да намери общ език.
— Разбира се, Павел Дмитриевич. Спазарихме се. И много се радвам, че стана така. Готов съм да призная, че не бях прав, когато се опитвах да ви заставя да споделите убежденията ми. Отношението ми към Булатников и неговата гибел действително си е моя лична работа и никой не е длъжен да се съгласява с мен. А сега предлагам поне няколко часа да си отдъхнете, защото нощта вече преваля. А утре ще се захванем за работа, ако нямате нищо против.
Павел мълчаливо стана и по затвореното му сурово лице Антон Андреевич разбра, че той не възнамерява да му отговаря. За Сауляк разговорът бе приключен.
% % %
Генерал Минаев не се съмняваше, че убийството на Владимир Василиевич Булатников е дело на онези хора, заради чиито интереси той бе осъществил своята най-мръсна и кървава комбинация. Познаваше ги поименно, но му бяха необходими цели две години, за да си състави пълен списък. И сега, когато името и снимката на единия от тях започнаха да се появяват на телевизионния екран и по страниците на вестниците, Антон Василиевич се досети, че на натрупания от тази групировка криминален капитал му е станало тясно. Трябваше му размах и голям простор за действие. А за тази цел му бе нужен свой президент, който ще осигури приемането на необходимите укази, подписването на необходимите книжа и вземането на необходимите решения от свои министри. Разбира се, освен президента съществуваше още и Дума, в нея групировката вече бе успяла да пробута продажни депутати, които биха лазили и по корем, само и само да не допуснат приемането на неудобни за този капитал закони. На всичко отгоре, изборите за Дума и президентската кампания се бяха случили в едно полугодие — така на групировката й бе още по-лесно да осъществи плановете си.
Павел помоли Минаев да му даде три дена за възстановяване.
— Трябва да се погрижа за холецистита си — обясни му той, — иначе мога да получа криза в най-неподходящия момент. Освен това, трябва да се наспя и да посъбера сили.
Антон Василиевич беше готов на всичко и с радост изпълняваше всичките му условия, молейки се на Бога, той да не се откаже в последния момент. Но по всичко личеше, че Павел не бе склонен към колебания, щом веднъж вече бе взел решението си.
След три дена той заяви:
— Готов съм да се захвана за работа.
Изглеждаше много по-добре от преди — цветът на лицето му бе здрав, макар и малко бледничък. Вече не седеше с часове в креслото, затворил очи и скръстил ръце, а се разхождаше из вилата и около нея, занимаваше се с гимнастика. Веднъж Минаев го бе наблюдавал тайно как прави физическите си упражнения и бе останал поразен от способността му да скача с въже двайсет минути без прекъсване, при това, с огромна скорост.
Междувременно генералът бе осигурил на Павел ново жилище, нови документи с името Александър Владимирович Кустов, а също така международен паспорт, според който Кустов току-що се е върнал от Белгия, където е прекарал две години в брак с очарователна белгийка, но в крайна сметка несходството на характерите взело превес над желанието му да поживее комфортно и той се върнал в родината си. Двегодишното му отсъствие напълно обясняваше известната (меко казано) неинформираност на господин Кустов, например за това колко струва билетът в метрото и къде се продават билети за надземния градски транспорт. Разбира се, че беше напълно естествено след двегодишно пребиваване в чужбина Александър Владимирович да няма собствен бизнес или да не е служител в някое държавно предприятие. Засега той все още разполага с известни средства, така че не му е особено наложително да работи.