Павел се отправи към Москва. Минаев го изпрати до външната портичка и гледа след него, докато тънката му и изправена като натегната струна фигура не се скри зад завоя на пътя, водещ към железопътната спирка. След това Антон Андреевич бавно се върна във вилата, заключи отвътре и започна да си приготвя вечеря. Той знаеше, че сега щеше да му се наложи най-малко една седмица да преодолява пристъпите си на раздразнителност и злоба и най-добре бе през този период да не контактува с хора, които не би искал да обиди. Така се случваше винаги, когато от етапа на продължителна предварителна проработка и прецизни
приготовления операцията преминаваше към реализация. На подготвителния етап все още можеше нещо да се преиграе, преосмисли и прекомбинира. Можеше все още да се откажеш от една цел и вместо нея да си поставиш друга, можеше да се откажеш от едни изпълнители и да задействаш други. Можеше да отложиш началото на операцията, ако почувстваш, че не всички са готови, че някъде нещо не се стикова както трябва. Докато не бе настъпил етапът на реализацията, нещата все още бяха поправими. Но още щом стартираше реализацията, генералът бе обсебван от чувството, че напълно губи контрола над ситуацията. Хората започваха да действат съобразно предписанията, подключваха се отдавна приведени в готовност механизми, схемата започваше да работи, да се разгръща и всеки момент можеше да се случи нещо неочаквано, заплашващо с големи неприятности и дори с катастрофа. Можеш да конструираш и най-съвършения апарат, но когато го задействаш, разбираш, че е невъзможно да повлияеш на природните явления, и при определени метеорологични аномалии твоят механизъм отива по дяволите. Колкото и щателно да си подготвил операцията, не би могъл да предвидиш всички случайности. Именно от тази невъзможност да повлияе на случайностите и на техните последствия у генерала се пораждаше чувството на неувереност в себе си и загуба на контрол. То не му даваше да заспи, лишаваше го от апетит и му отравяше живота. Но след около седмица отминаваше.
% % %
В началото на февруари времето бе хладно, но затова пък слънчево и тихо. Само че слънчевото време дразнеше Евгений Шабанов. В служебния му кабинет компютърът бе поставен така, че лъчите на слънцето се отразяваха в екрана и му пречеха да работи. Много пъти се бе чудил как да размести мебелите така, че компютърът да намери най-подходящото си място, но тъй и не бе успял нищо да измисли. Помещението беше тясно, дълго и ако извъртеше бюрото си, то щеше да заеме цялата широчина на кабинета. Тогава на Шабанов щеше да му се наложи да седи гърбом към вратата. Той не се смяташе за нервен, но наличието на врата зад гърба му го нервираше и понижаваше неговата работоспособност.
Точно седмица оставаше до 15 февруари — денят, когато Президентът трябваше да изпълни обещанието си да пристигне в родния си град и там публично да обяви дали ще се балотира за следващия мандат. И задачата на Евгений Шабанов бе да доведе до пълно съвършенство президентското изказване. Впрочем, представата на Шабанов за това каква трябва да е тази реч се отличаваше с известна специфичност. Той се хранеше от ръката на президентския съперник.
„Аз много мислих...“ На това място Шабанов се замисли. То беше ключово и от него трябваше да изстиска всичко, което бе възможно. На всички бе известен стилът на Президента — отсечени фрази с големи многозначителни паузи и с пълна липса на меки доверителни интонации, с които толкова се славеше първият президент на СССР, който умееше да говори без листчета и да гледа хората в очите. Сегашният нямаше тая дарба, не можеше да го прави. И да се научи не желаеше. Значи какво трябваше да се предприеме в такъв случай? Ами, повече интимност да се добави в тази фраза. „Аз много мислих — зачука с пръсти по клавиатурата Шабанов, — не спях по цели нощи, спорих със самия себе си.“ Отлично! Шабанов си представи как снажният широкоплещест Президент, извисявайки се над катедрата, ще произнася този текст, поглеждайки в листчето, със своя метален, лишен от топли интонации глас. И точно на тази фраза той ще загуби поне две точки.