Като цяло текстът вече беше готов и няколко пъти бе отредактиран от разни съветници. Шабанов бе последен, защото беше имиджмейкърът на Президента. Той трябваше да постави акцентите, паузите — с други думи, да превърне литературния сценарий в режисьорски. Евгений още един път пробяга с очи по текста, стигна до думите: „от месец март нататък проблем с работните заплати няма да има“ и сложи знак, че последната дума трябва да се произнесе високо, ясно и желателно по срички. Задръжките на работните заплати вече бяха станали „притчи во язицех“6 и даже на глупака бе ясно, че проблемът не би могъл да се реши през март. На кой ли умник бе хрумнало да вмъкне това неизпълнимо обещание в текста на президентската реч? Така или иначе, то бе вмъкнато и нека Президентът да си произнася по-гръмко клетвата. Март чукаше вече на вратата и позорът от неизпълненото обещание щеше да му се лепне като черно петно. След като цялата страна бе чула „ня-ма да и-ма“, върви се оправяй после.
Биваше си ги съветничетата на сегашния Президент — хвани единия, та удари другия. Заклетият ти враг няма да ти напакости толкова, колкото тъпият съветник. На Шабанов не му беше много съвестно и срамно, че използваше служебното си положение, изключително за да кара Президента да губи точки. На негово място всеки друг — дори и най-преданият на държавния глава човек — при това и добър професионалист, едва ли би могъл да избегне вредата, която нанасяха тези неизвестно откъде пръкнали се съветници. Ето например, какво бе разписанието на първия ден от пристигането на Президента в родния му град. Беше февруари, студ вятър, а му бяха натрупали няколко срещи с населението и трудещите се, по време на които Президентът трябваше да държи речи не на закрито, а на улицата. Наистина голям умник го бе измислил. Та нали той щеше да пресипне като едното нищо. Или пък щеше да премръзне и щеше да пожелае да се сгрее като всеки руски мужик. А добре бе известно как се сгряват мужиците в Русия от веки веков. Така че, Президентът или трябваше да се качи на трибуната и с възпалено гърло да произнесе отговорната си реч, или... И едното, и другото бяха провал. Което пък за Шабанов бе добре. Дори много добре.
Той привърши с работата си към десет вечерта, изключи компютъра и се протегна, пукайки със стави. Вече можеше да се прибира вкъщи. Тъкмо си закопчаваше палтото, когато запищя клетъчният телефон на бюрото му.
— Да, слушам — каза нетърпеливо в слушалката.
— Ако ви интересува човекът, пристигнал от Самара — дочу непознат женски глас, — можете да получите информация за него след час на ъгъла, където се пресичат „Профсъюзна“ и „Бутлеров“.
— Кой се обажда? — объркано попита Шабанов, но жената прекъсна линията.
Дали го интересуваше човекът, пристигнал от Самара? Интересуваше го и още как! Първо, защото от него се интересуваха покровителите на Шабанов. И второ, защото да се докопа до него искаше Соломатин — един от най-отявлените привърженици на Президента. Шабанов не знаеше защо на благодетелите му беше необходим този мъж от Самара, но съвсем точно знаеше, че им е нужен ужасно. А за това, че го търси под дърво и камък и Соломатин, имиджмейкърът бе узнал съвсем случайно, подслушвайки непредназначен за неговите уши разговор.
„Кой ли ми позвъни?“ — рече си, обзет от неприятно предчувствие.
* * *
Рита беше най-спокойната и най-дисциплинираната от цялата група. Може би защото не бе толкова надарена от природата като останалите. Но за определени поръчения способностите й бяха напълно достатъчни и Павел обичаше именно на нея да възлага задачи. Рита не бе нито опърничава, нито капризна, не задаваше излишни въпроси и винаги стриктно съблюдаваше инструкциите. Най-важното бе, инструкциите да са много детайлни, защото тази симпатична трийсетгодишна жена слабо владееше импровизациите.
Тя беше първата, с която се срещна Павел, връщайки се в Москва след възстановителния си период във вилата на Минаев. Влизайки в жилището й, Сауляк веднага разбра, че през последните две години Рита е била фактически без работа. Тоест, водела се е на някаква държавна служба, но заплатата й е стигала само за най-насъщното. Зоркият му поглед не забеляза нито една нова вещ — и телевизорът си беше същият, и мебелите, и мокетът на пода.