След смъртта на Булатников преди две години, когато Павел бе решил да се скрие в затвора, той най-строго бе забранил на хората от своята група да си докарват странични доходи.
— Трябва да ви стигне това, което си изкарахте вече. Потърпете, докато се върна, иначе ще изгорите — бе ги предупреждавал, макар да бе сигурен, че почти никой няма да издържи, защото в днешно време техните способности се радваха на голям интерес и услугите им много се търсеха.
Но на Рита вярваше и тя не бе го подвела, не беше нарушила разпорежданията му.
След като му отвори, Рита мълча дълго, взряна в състареното му лице. Както обикновено пък, Павел избягваше очите й. Най-накрая усети, че рухна невидимата стена, която тя мигновено бе издигнала помежду им.
— Ти се завърна — тихо промълви Рита и заплака. — Господи, върна се най-сетне...
— Нали ти обещах — усмихна се бледо Сауляк. — Хайде, малката ми, не плачи, всичко е наред. Аз се върнах и ние отново ще се заемем за работа. Сигурно си останала съвсем без пари.
— Не е там работата, Паша. По дяволите, парите! Страхувах се, много се страхувах. Лиших се от цел, от смисъл. Преди знаех за какво живея.
Имаше задачи, имаше работа и аз трябваше да я свърша добре. А после ти изчезна и всичко рухна. Бих могла да се захвана с нещо, но нали ми забрани...
— Умница си ми ти — рече й ласкаво Сауляк. — Умница си, че си ме послушала. Затова сега всичко ще отиде на мястото си. Повярвай ми, всичко ще се оправи. Още днес започваш работа. Готова ли си?
— Не знам — сви колебливо рамене Рита. — Толкова отдавна не съм работила. Може да не се получи нищо.
— Ще се получи — увери я той. — Ти само вярвай в себе си, настрой се и ще стане. Трябва да позвъниш на този човек и да му определиш среща.
Павел й подаде едно листче, на което бе записан телефонният номер на Шабанов.
— Определи му среща на пресечката между „Профсъюзна“ и „Бутлеров“. След това ще тръгнем заедно. Ти ще поговориш с него, а аз ще наблюдавам отстрани.
Рита послушно посегна към слушалката.
— А ако той не се съгласи да се срещнем? — попита, натискайки бутоните. — Трябва ли да настоявам?
— В никакъв случай. Обявявай срещата и затваряй. Ако съм му нужен, ще дойде непременно. Ако ли не — значи съм сбъркал.
След двадесет минути пътуваха в югозападна посока. Павел не отвличаше Рита с разговори, давайки й възможност да се концентрира. Наруши мълчанието чак на метростанцията „Калужская“.
— Запомни ли всичко? Той трябва да ти каже кой точно ме търси и защо. А ти на него — че съм съгласен да работя за тях, ако осигурят безопасността ми. Оттук тръгваш пеш. След срещата премини от другата страна на „Профсъюзна“ и отиди до пресечката с „Генерал Антонов“. Няма да могат да се движат с кола близо до теб, защото ти ще вървиш в посока, обратна на автомобилния поток. Ясно ли е?
— Да, Паша — отвърна Рита.
Гласът й бе лишен от всякакви интонации и Павел разбра, че тя се подготвя за работа. Остави я до метрото, придвижи се малко напред, намери подходящо за паркиране място, слезе от колата, заключи я и се отправи към мястото на срещата с Шабанов.
Неслучайно бе избрал именно това място. Наоколо имаше удобни входове и изходи, от които можеше да се води наблюдение.
Рита се появи и застана до павилиончето, правейки се, че разглежда стоката, изложена на витрината. Уговореният час вече изтичаше и Шабанов трябваше да дойде всеки момент, ако въобще дойдеше.
Павел се облегна на едно дърво и по навик скръсти ръце на гърдите си. Не биваше да се отпуска и трябваше да има готовност да се притече на помощ на Рита, ако се наложеше. Това бе малко вероятно. Задачата й беше най-обикновена, с подобни задачи се бе справяла стотици пъти и само два пъти се бе получила засечка. За пръв път това се бе случило преди десет години, когато тя току-що бе започнала да работи с Павел. Докато бе говорела на улицата, някаква кола бе блъснала едно момиченце. Рита се бе разконцентрирала, изплашила се бе и вече не беше успяла да се съсредоточи. За втори път нещо подобно бе станало след три години. Тогава се бе отправила да изпълнява поръчението си с висока температура, тъй като боледуваше от тежък грип. Павел знаеше, че не бива да се работи щом си болен, и ако Рита му бе споменала, че не се чувства добре, за нищо на света не би й възложил тази задача. Бе скрила това от него и той после я бе мъмрил доста сериозно. Но днес Рита беше здрава и му оставаше да се надява, че на улицата няма да се случи нищо непредвидено.
От неговото място се виждаше колата, която спря пред павилиончето, до което бе застанала Рита. Сауляк напрегна зрението си, за да разгледа мъжа зад волана. Както и бе очаквал, оказа се, че това е по-възрастният от двойката, която го преследваше. „Как ли се казваше? Настя май спомена — Николай. А младичкият — Серьожа. Той обаче нещо не се вижда.“