% % %
— Умори ли се? — попита я загрижено, когато се качи в сааба.
— Малко — усмихна се бледо тя. — Сигурно съм отвикнала.
— Нищо детето ми, ти си юнак, добре си свърши работата. Напразно се страхуваше. Сега ще те откарам вкъщи и ще си починеш.
— А утре?
Павел долови боязън в гласа й.
— Какво утре?
— Утре ще трябва ли да работя?
— Не ти ли се ще? Страхуваш ли се?
— Не, не е това... Страхувам се, че пак ще изчезнеш. Без теб аз съвсем...
— Какво, детето ми?
— Не знам какво да правя. Чувствам се ненужна.
— Нали все още работиш в спестовната каса?
— Сега се нарича спестовна банка. Да, там работя.
— Скучно ли е?
— Разбира се. Но съм свикнала.
Изведнъж Сауляк осъзна колко самотна е тази млада жена. Бе я включил в групата си преди десет години и отначало се бе опасявал, че Рита всеки момент би могла да се възпротиви и да започне да иска свободата си, да пожелае да си създаде нормално семейство, да ражда деца. Но после се бе зарадвал, че опасенията му се бяха оказали напразни. Рита беше послушна, изпълнителна и не предявяваше никакви претенции. Тогава не я бе разбрал и самонадеяно бе считал, че тя работи с него изключително от чувство за благодарност, тъй като съвсем навреме я бе измъкнал от болницата, където бе попаднала по инициатива на своите гадняри-съквартиранти в комуналното жилище.
Павел съвсем спокойно би могъл да мине без трайна връзка с жена. Не се нуждаеше от емоционално обвързване и душевна близост, беше студен и затворен в себе си човек. И считаше, че се разбира от само себе си, Рита да бъде точно такава, тъй като не искаше свобода, нямаше определен приятел, не напираше да се омъжва.
Сега си спомни очите й, когато го бе видяла пред прага на жилището й, спомни си как тя се бе разплакала. И осъзна, че през всичките тези години е бил пълен идиот. Че въобще не я е разбирал. А тя го обичаше.
Някога, преди десет години, бе успял да й внуши, че трябва да се гордее с качествата, подарени й от природата. Че те са ценност, която я отличава от останалите хора, че трябва да пази този природен дар и да го усъвършенства. Защото точно чрез този дар животът й ще се изпълни със смисъл. Рита бе му повярвала. А в нейните очи Павел бе бил единственият човек, който можеше да я оцени и похвали. Тя не познаваше Булатников и никога не беше го виждала. Нейният единствен шеф бе бил пак Сауляк. Освен това, Рита не познаваше останалите членове на групата и дори не знаеше за тяхното съществуване. Павел се бе надявал, че подчертавайки нейната изключителност и уникалност, ще може да поддържа интереса й към работата, затова никога не й бе споменавал, че разполага с още трима души — при това, по-силни и по-надарени. Опасно бе да предизвикваш ревност у жена, дори тя да не е спрямо любим мъж, а спрямо работата. Сауляк бе станал за Рита единственият, е когото тя би могла да говори за себе си открито, без да скрива нищо, на когото би могла да довери своя страх или умората си, от когото да чуе думи на одобрение и възхищение. И когато той бе изчезнал за две дълги и предълги години, Рита се бе почувствала самотна, предадена, захвърлена и никому ненужна. „Бедното ми момиче — помисли си Павел, — съвсем естествено е да се страхува, че отново ще изчезна, и че отново ще се лиши от работата, която я кара да се чувства необходима и полезна. Тя отново няма да има нищо друго, освен скучната си служба в спестовната банка, освен пустото си жилище и убийствената си самота.“
Стигнаха до дома й и заедно се качиха горе. Рита свенливо му предложи да вечеря у нея и лицето й радостно разцъфна, когато той се съгласи.
— Нямам нищо специално — рече му после малко смутено. — Ти се
появи толкова неочаквано.
— Нищо, момичето ми, нали знаеш, че не съм претенциозен към яденето.
— Искаш ли да ти опържа картофки?
— Искам — кимна Павел. — Да ти помогна ли?
— Не, ти си седи тук. Ще се справя сама.
Вечеряха и пиха чай с кифлички. Вече преваляше полунощ, а Павел все още не си тръгваше. Не можеше да реши дали да си отиде или да остане. Много му се искаше да си върви вкъщи, защото близостта с Рита не му бе необходима — нито преди, нито сега — но се опасяваше, че за изминалите две години нещата са се променили, и че тя би могла да се окаже единствената, която няма да го подведе. А това означаваше, че трябва още по-здраво да я привърже към себе си.
— Отдавна исках да ти кажа... — поде колебливо.
— Какво, Паша?
— По-точно, исках да те попитам. Не, не е това. Кажи ми, моето момиче, ти в мен само своя шеф ли виждаш? Или аз означавам и нещо повече за теб?