— Махай се — злобно изръмжа тя и се обърна с лице към стената.
— Лена, ставай. Вече е осем.
— Казах ти да се махаш. Омитай се оттук!
— Аз пък ти казвам да ставаш! — повиши глас Чинцов.
— Върви, знаеш ли къде...
Лена рязко се извъртя, изрита одеялото, разголвайки се безсрамно, и започна да пищи:
— Абе, защо не вървиш на майната си! Не ме пипай! Когато си искам, тогава ще ставам!
— Мръсница! — изрева Григорий Валентинович, сграбчи одеялото и го запокити в далечния ъгъл на стаята. — Веднага ставай! И си прикрий срамотиите. Разговаряш с баща си, а не с твоя чукач! Само за беля те отгледах! Аз плащам пари за учението ти и бъди така любезна да се учиш, че иначе и чистачка няма да стане от теб. Глупачка такава!
Лена мълчаливо нахлузи през главата си една тениска, която достигна до средата на бедрата й, мина покрай баща си с демонстративно полюшваща се походка и излезе от спалнята.
Подобни скандали не бяха рядкост в семейство Чинцови — безочливата им и не особено умна дъщеря редовно даваше повод за такива „диалози“ с повишен тон. Майката в тези случай вземаше страната на своя съпруг. Тя разбираше, че скъпото им детенце не е цвете за мирисане, смяташе претенциите на Григорий Валентинович за напълно основателни и не си правеше никакви илюзии, че би могла по някакъв начин да повлияеше на устатото си и съвсем обнагляло отроче.
Лена седна да закусва с нацупена физиономия, което не се отрази въобще на добрия й апетит. Чинцов пък не можа нищо да сложи в уста, но изпи цели три чаши чай. Той даже включи ютията и изглади полата на жена си, да я изпрати от къщи колкото се може по-бързо. Струваше му се, че минутите летяха с неимоверна скорост, а жените все се ровеха, все нещо търсеха, по десет пъти сменяха ту блузки, ту бижута — сякаш се готвеха за прием в американското посолство.
Най-сетне в десет без двадесет външната врата се затвори зад тях и Чинцов облекчено въздъхна. Сега вече можеше да разговаря със Сауляк.
% % %
Вячеслав Егорович Соломатин не можеше да проумее какво ставаше с него. Кой знае защо, ръцете и краката му бяха станали оловни, по цялото му тяло се бе разляла топла тежест, а думите достигаха до него като през памук.
— Защо ви е нужен Павел? — питаше го невисока русокоса жена в късо светло кожухче.
— За да помогне — отвръщаше той, движейки с усилие устните си.
— На кого е нужна помощта му?
— На Президента.
— А Президентът знае ли, че му е нужна помощ?
— Не. Аз знам. Аз искам да му помогна.
— Защо мислите, че Павел може да направи това?
— Не знам... Надявам се. Няма на кого друг да разчитам. Всички са купени, всички са продажници наоколо.
— Павел знае ли за вас нещо компрометиращо?
— Не. Няма какво да знае. Аз нищо такова не съм направил.
— Павел опасен ли е за вас?
— Не. Надявам се. Нищо лошо не съм му сторил. И не се готвя. Искам само той да ми помогне.
— Виждате ли ме, Вячеслав Егорович?
— Виждам ви.
— Каква съм?
— В кожухче. Дребничка такава, светлокоса. Слабичка. Тъмно е, не ви виждам очите.
— Вие грешите — каза жената. — Аз съм висока и пълна. С боядисана коса, късо подстригана. Нося пухкаво зелено палто. Лицето ми е силно гримирано. На ушите си имам диамантени обеци. Нали така?
— Така е — послушно потвърди Соломатин.
„И от къде на къде ми дойде на акъла, че тя е дребна и слабичка? Я я виж какво женище е. И палтото й е наистина зелено. В него дори изглежда още по-грамадна. И обеци има на ушите си, не се вижда добре в тъмното, но съм сигурен, че са с диаманти. Нещо май ми има на очите.“
— Павел ще ви телефонира утре и вие ще имате възможност да се договорите с него за всичко. Сега аз си тръгвам, а вие постойте тук още няколко минути и си отивайте после вкъщи. И нищо няма да си спомняте, освен това, че разговарях с вас и ви обещах, че Павел ще ви позвъни. Нали така, Вячеслав Егорович?
— Да, така е — едва чуто отвърна той с неподатливи устни.
Жената отстъпи в тъмното и изчезна, сякаш се разтопи във вечерната мъгла.
Соломатин покорно чакаше, скован от някакво неразбираемо вцепенение. Постепенно самочувствието му се подобри, оловната тежест премина, ръцете и нозете му отново станаха послушни. „Какво става с мен? Какво правя тук? А, да, разговарях с някаква едра, гримирана жена със зелено палто. Разговаряхме за Павел. Обеща, че утре той ще ми се обади по телефона... Господи! — сепна се изведнъж Соломатин. — Той откъде знае, че го търся? Да не би Василий да се е издънил? Бях му наредил само отдалеч да следи Сауляк, да не се приближава и да не влиза в никакви контакти. Васка се кълнеше, че Сауляк не го бил забелязал, а изчезването му на летището в Екатеринбург се дължало на опита му да се скрие от двамата с волгата, които го причаквали до затвора. Нима Васка ме е лъгал? Или това са пак шегичките на Сауляк? Булатников казваше, че Павел можел на всекиго да развърже езика.“