Вячеслав Егорович се отърси от мрачните мисли и си погледна часовника. Вече беше десет и половина, трябваше отдавна да си е вкъщи, а той стърчеше в Кунцево, на някаква си улица „Гришин“. „Какъв ли дявол ме доведе тук?“
Стъпвайки бавно и внимателно, стигна до колата си и убедил се, че краката му го държат, решително седна зад волана.
% % %
Днес Рита се справи по-добре, увереността й се бе върнала и дарбата й се прояви с цялата си сила. Павел не си тръгна веднага. Нареди й да се качи в сааба, а той остана в тъмното и иззад едно дърво наблюдаваше Соломатин. Този път Рита не му бе внушила да брои до триста, просто му бе казала да почака малко, а Вячеслав Егорович се опомни чак след двадесет и три минути. Сауляк специално бе засякъл времето. „Браво, моето момиче!“ Страхуваше се, че след нощта, която бе прекарал с нея, тя ще отслабне и няма да може да се съсредоточи, но бе станало точно обратното. Бе започнала да работи още по-добре.
Вероятно тук беше разковничето. Рита беше най-слабата в групата, не я изпращаше на сложни задачи, но може би цялата работа беше в това, че й бяха липсвали положителни емоции. Ако нещата стояха така, съществуваше надежда, че дарбата й ще се разгърне в пълна мощ, и ако Рита беше привързана към него, тогава нямаше да му бъде нужен никой друг. „Трябва да видя какво правят останалите — напомни си Павел. — Ако са нарушили забраната ми и са се показали на светло, да вървят по дяволите. Слава Богу, никой не познава Рита и към нея няма да се проточи никаква нишка, дори и ако нещо не е наред.“
Рита имаше много измъчен вид и слепоочията й се бяха оросили от ситни капчици пот. Той със странна нежност си помисли, че тя навярно много се бе старала да си свърши добре работата, че беше дала всичко от себе си в разговора със Соломатин, защото е искала Павел да не се разочарова от нея. В досегашния му живот никога не бе имало друга жена, която да го цени и да се страхува, че би могла да го разочарова.
Изведнъж си спомни как я бе видял за първи път — дребничка, слабичка, с посивяло личице, в дълъг и отвратително грозен болничен халат, залитаща от слабост след инжектираните силни лекарства. Тогава беше едва на деветнадесет години и приличаше на нещастно проскубано пиле. Отначало я бяха откарали в милицията, защото съседката й по комунална квартира бе заявила, че Рита системно крадяла и изливала в мивката водката, която също толкова системно купувал нейният мъж-алкохолик. Кварталният милиционер искал проблемът да се реши мирно и тихо, но съседката мушнала в джоба му солидна сума, за да затвори Рита за хулиганство. Добре си бе направила сметката — да изявят претенции тя и мъжът й за разширяване на жилищната си площ за сметка на освободилата се стая. Откарали Рита в участъка, поукрасили съответно материалите и документите и ги дали на следователя да възбуди наказателно дело срещу нея. А тя — свещена простота — да вземе да му каже:
— Те сами си изливаха водката. Аз въобще не съм я пипвала.
— Вие чувате ли се, момиче, какво говорите? — изумил се следователят. — Как така ще я изливат сами? Такива неща не стават!
— Стават — упорито твърдяла Рита. — Аз много исках да я изливат и те го правеха.
Повече никакви достоверни обяснения не могли да получат от нея и приели мъдрото решение: да се изпрати на съдебнопсихиатрична експертиза. Тъй като и там Рита настоятелно заявявала, че не е докосвала съседските бутилки, а съседите й само са се подчинявали на волята й, лекарите с чиста съвест я признали за невменяема и момичето било натикано в психиатрията. Добре че Булатников навреме я бе забелязал и Павел беше успял да я измъкне оттам, преди конските дози лекарства да свършат страшната си работа. Разбира се, всички лостове на нейното освобождаване бе държал Булатников. Павел по това време вече беше уволнен от КГБ и не бе разполагал с никакви възможности, но именно той бе дошъл да вземе Рита. Владимир Василиевич имаше твърдо правило: да работи само чрез Павел. Лично откриваше хората за групата на Сауляк, но нито един от тях не знаеше за връзките му с Павел и това, че истинският шеф е именно той. Тези хора трябваше да бъдат свързани само със своя куратор — Павел Сауляк.
Рита повече не се върна в своята „комуналка“. Булатников се бе разпоредил да я настанят в малка гарсониера, да я излекуват и да й бъде приложен целият комплекс от мероприятия по вербовката. Като начало Павел отдели време да й внуши, че единствено като му сътрудничеше, би могла да остане на свобода и да живее спокойно. Бе й обяснил, че в случай на отказ от нейна страна, той повече няма да я покровителства и ще й се наложи да се върне в комуналната квартира при забележителните си, добрички съседи, и че няма да чака дълго повторението на епопеята с милицията и психиатрията. Рита беше ужасно наплашена от всичко, случило се с нея, и това повторение никак не я блазнеше. Освен това, беше толкова благодарна на Павел, когото смяташе за свой избавител и благодетел, че допусна доста разпространената сред наивните девойки грешка да се влюби в прекрасния принц-спасител.