— Няма такова нещо, Павел Дмитриевич — замънка Михаил, — нищо чак толкова особено. Аз съм обикновен терапевт... без ония глупости. Никой не ме знае, кълна ви се.
— И с какво се занимаваш тук по предварително записване. Уроки ли разваляш? Неверни любовници ли омагьосваш, кучи син такъв?!
— О, какво говорите?! Не, не — замаха с ръце той. — Просто разговарям с хората, премахвам им стреса. Обяснявам им, че не трябва да обръщат внимание на нещата, които отравят живота им. Нали знаете правилото? Ако не можеш да измениш ситуацията, промени отношението си към нея. Разбира се, внушавам и някои мисли против волята им, но те не забелязват нищо, кълна ви се. Никой не знае. Павел Дмитриевич, влезте ми в положението! Вие си отидохте и не казахте за колко време, нали трябва да се живее? Какво трябваше да направя, до гроба си ли да се мотая без работа?
— Добре, престани да хленчиш. Аз се върнах и трябва да се работи.
— Разбира се, разбира се, Павел Дмитриевич — радостно бърбореше Михаил, разбрал че му е простено. — Аз съм готов. Непрекъснато се поддържах във форма, заради това и приемен кабинет си отворих — да не си губя навика.
— Ти не навика, а живота си можеш да загубиш — сърдито го сряза Сауляк. — Нямаш ли поне малко мозък в главата си? Нали специално те предупредих!
Но гневът ум вече бе попреминал и Павел сега мислеше само за това
как най-ефективно да използва Михаил.
% % %
Юлия Третякова беше начинаеща журналистка. Разбира се, тя мечтаеше за слава, за главозамайващи скандални публикации и за разобличителни интервюта, които един ден щеше да вземе от най-известните хора в страната, а може би и в целия свят, но засега й доверяваха само да събира материал за рубриката „Срочно в броя“.
Днес в едното от управленията на вътрешните работи беше дежурен неин познат и Юлия имаше намерение да се повърти покрай него до обяд и към пет часа да донесе в редакцията дописки за грабежи и побои, а ако й провървеше — и за кървави убийства. След оперативката излезе от издателството и тъкмо се бе отправила към метрото, когато към нея се приближи импозантен възпълен мъж с тонирани очила и дълга къдрава коса.
— Госпожице — рече й той с приятен баритон, — бихте ли ми отделила няколко минути?
Юлия се озърна нервно, след това съобрази, че зданието на редакцията е съвсем наблизо, и в случай на опасност можеше да се скрие в него. От друга страна пък, този непознат би могъл да се окаже някоя знаменитост. С други думи, не можеше да се отказва от подобни разговори. Ами ако изведнъж се появеше нещо сензационно?
— Слушам ви — отвърна, усмихвайки се лъчезарно.
— Искам да ви направя предложение. Но то е от такъв характер, че не бих желал да попадам пред очите на вашите колеги. Какво ще кажете, да се отдръпнем малко настрана?
Това я заинтригува, макар някъде в съзнанието й да се прокрадна необясним страх. „Абе, журналистка ли съм или не съм в края на краищата! Нямам право да се страхувам, ако се появи възможност да се докопам до горещ материал.“
Мъжът се отправи към един безистен и Юлия покорно го последва. Влязоха във вътрешния двор и се настаниха на ниска пейчица.
— Хайде да се запознаем — поде той. — Казвам се Григорий, а вие?
— Юлия. Слушам ви, Григорий.
— Вижте какво, Юлия, аз ви наблюдавам отдавна. За първи път ви видях преди няколко месеца и представете си, влюбих се във вас. Да, да, не се смейте, дори и в нашето цинично стоково-парично време това понякога се случва. Оттогава често идвам тук, стоя пред редакцията и ви очаквам да се появите. Не бива да се плашите. Аз не възнамерявам да ви предлагам нищо лошо. Вие сте изумително момиче и бих могъл просто да ви гледам отдалеч и да се смятам за щастливец. Но сега ми се предостави възможност да ви направя услуга. Впрочем, именно затова и реших да се запозная с вас.
— Каква услуга?
— Аз мога да направя така, че за вас да се заговори в журналистическите среди.
— Да не би да имате сензационен материал? — веднага се разпали Юлия.
— Засега не. Но той може да се появи, ако вие пожелаете това.
— Не ви разбирам — сбърчи чело тя.
— А аз ще ви обясня. Имам възможност да взема интервю от Ратников.
— Какви ги говорите?! — възкликна Юлия. — Не, аз не ви вярвам. Вече две години Ратников не допуска до себе си никакви журналисти. На никого не се е удало да вземе интервю от него, откакто той се включи в екипа на Президента.
— Точно така — усмихна се обаятелно Григорий. — На никого. Нито едно интервю за две години. Затова пък в пресата и по телевизията редовно се промъква информация за това, че Ратников отказвал да беседва с журналистите. Представяте ли си какъв шум ще се вдигне около името ви, ако вие бъдете единствената, заради която непристъпният Ратников направи изключение?