— Но той няма да го направи... — колебливо възрази Юлия.
— Ще го направи. Ако вие сте съгласна, това интервю ще бъде публикувано след три дена във вашия вестник. Съгласна ли сте?
— Но аз не разбирам. Не, не ви вярвам.
— Юлия, не ви питам дали ми вярвате или не. Засега ви питам само искате ли да вземете това интервю?
— Господи, разбира се, че искам! Но как ще стане това?
— Аз лично ще взема от него интервюто. Вие сте права, той няма да ви допусне до себе си, както няма да допусне и никого от вашего брата журналистите. А аз мога да го направя. И ще ви предам касетата със записа на нашия разговор. Вие ще подготвите материала за публикация и ще сложите под него името си.
— Но това е измама! — възмути се Юлия. — И тя ще бъде разкрита моментално. Ратников ще прочете вестника и на всеослушание ще заяви, че интервюто не го е взела Юлия Третякова, а някакъв мъж на име Григорий.
— Виж, това си е моя грижа. И ви давам дума, че нищо такова няма да се случи. Е, Юлия, решавайте.
— Но защо ви е нужно това? — подозрително запита тя, борейки се с изкушението да се съгласи веднага и безпрекословно.
— Искам да направя нещо хубаво за вас — обезоръжаващо се усмихна новият й познат. Нали ви казах, че много ми харесвате. Аз не разчитам на близко познанство, защото разбирам, че такова красиво и талантливо момиче сигурно си има приятел, когото обича, който й е скъп, и когото тя едва ли ще отблъсне, заради такъв нелепо романтичен чудак като мен. Аз въобще не витая в облаците, както би могло да ви се стори, макар да съм способен на силни чувства и истинска преданост. И би ми доставило огромна радост, ако мога да направя нещо полезно за вас. Ето, това са и всичките ми подбуди.
— А гаранции? Откъде мога да бъда сигурна, че на лентата ще е записан именно гласът на Ратников? Ако се окаже, че ме лъжете.
— Ако толкова се страхувате, мога да направя видеозапис. Може да не познавате гласа му, но лицето...
В главата на Юлия цареше пълен хаос. Ужасно искаше този материал. Това щеше да бъде първата крачка по пътя към славата и при това, толкова огромна. За нея щеше да се заговори като за журналистка, за която няма затворени врати. Та нали толкова мастити „зубри“ си бяха счупили зъбите о Ратников. На всички им бе показана червена светлина, а тя бе успяла! Но пък всичко това беше някак странно. Неочаквано.
Изведнъж съзнанието й се проясни, стана й леко и свободно. Какво толкова имаше да му мисли? Такъв шанс се случваше един път в живота и би трябвало да е идиотка, за да го пропусне.
— Добре — решително заяви. — Съгласна съм.
— Чудесно. Вдругиден по същото време ще ви очаквам в този двор. Тогава вие ще получите видеокасетата с интервюто на Ратников.
— И какво ви дължа за това?
— Господи, Юлия! — възмутено възкликна Григорий. — Нима не вярвате в безкористността?!
— Ами, в такъв случай, предварително ви благодаря — надигна се от пейката тя. — Много се надявам, че няма да ме подведете или излъжете.
Излязоха заедно от безистена. Юлия зави към метрото, а новият й познайник премина от другата страна на улицата и влезе в едно вишневочервено волво.
% % %
Михаил отдавна не беше изпълнявал такива трудни поръчения. Бе уверил Павел, че е поддържал непрекъснато форма, но нима можеше да се сравни внушението, което прилагаше на истеричните и готови да повярват на всичко жени, изтерзани от постоянните неуредици и нещастия, с това което му предстоеше сега. Днес трябваше да работи със силни и здрави мъже, които на никого не вярваха и във всекиго виждаха враг. Но Михаил си даваше сметка, че на всяка цена трябваше да изпълни задачата, защото иначе Павел щеше да му откъсне главата. Пък между другото, и пари нямаше да му даде.
След като заключи, колата и намести удобно на рамото си чантата с видеокамерата, Михаил въздъхна дълбоко, за няколко секунди затвори очи, концентрирайки се, и решително влезе във входа на многоетажната тухлена сграда, намираща се на булевард „Староконюшечний“. Вътрешната врата нямаше секретна брава, пък и кому ли бе нужна, щом зад тази врата стоеше широкоплещест набит гард, на чието бедро се мъдреше разкопчан кобур.
— При кого идвате? — строго запита той, преграждайки пътя му.
Михаил безмълвно го погледна в очите и извади от джоба си
журналистическа карта, на която бе написано: „Юлия Третякова, кореспондент Гардът беше волеви момък и на Михаил му се наложи един след друг да му изпраща силни импулси, за да сломи съпротивата му. Най-сетне той пое картата.