— Трябва да ви запиша — каза вяло.
— Разбира се — съгласи се Михаил.
Той разчиташе тъкмо на тази стандартна процедура. Ако бъдеше направена проверка, в дневника щеше да бъде отразено, че тук е идвала Юлия Третякова. Охранителят си свърши работата и му върна картата.
Михаил я мушна в джоба си и бодро закрачи към асансьорите. Сега трябваше да се промъкне в апартамента на Ратников и да го застави да говори това, което бе необходимо. „Дали ще ми стигнат силите? Да, трябва да ми стигнат, не бива да се отпускам, а страхливите мисли да вървят по дяволите!“ — окуражи се той.
В асансьора отново затвори очи и се постара да се мобилизира вътрешно. Автоматичните врати плавно се отдръпнаха в двете посоки и пред него изникна поредният телохранител, който не пазеше вече всичките обитатели на сградата, а само живеещия на този етаж съветник на Президента.
Този път му се наложи да прилага по-мощно усилие. Гардът стоеше като телеграфен стълб и не се помръдваше нито на сантиметър от асансьора, макар да не употребяваше сила, което бе добър признак. „Дръпни се! — мислено му заповядваше Михаил. — Направи три крачки назад, обърни се, приближи се до апартамента на Ратников и позвъни. Ако те попитат: Кой е?, нека да чуят в отговор твоя глас. Отдръпни се, обърни се, позвъни. Отдръпни се.“
Телохранителят послушно направи три крачки назад и позвъни в апартамента.
След минута Михаил вече разговаряше с жената на съветника, която се оказа лесна плячка, тъй като абсолютно не бе подготвена за съпротива. Усмихвайки се мило, тя го поведе във вътрешността на жилището.
— Саша, имаш гости — рече напевно, отваряйки вратата към кабинета на своя съпруг.
Михаил го блъсна вълната на гнева, излъчван от Ратников. Той не очакваше никакви гости, а още по-малко пък журналисти, чийто достъп в дома му бе категорично забранен.
— Кой сте вие? Защо ви пуснаха тук? — раздразнено запита Ратников.
— Александър Иванович... — поде с мек глас Михаил.
Той беше вир-вода от напрежение, потта се стичаше по гърба му и дългите му къдрави кичури залепваха за шията му. По време на сложна работа не биваше да носи очила, за да не се задържат и разсейват импулсите от стъклата им, и Михаил не виждаше съвсем ясно предметите, намиращи се на повече от три метра. Това го изнервяше, но той се стараеше да не се отвлича и напълно да се съсредоточи в потискането на волята на президентския съветник. Все пак осъзнаваше, че бе прекарал две години в професионално бездействие. Почти беше забравил колко тежка е
истинската работа.
Но след двадесетина минути почувства, че е овладял ситуацията. Ратников отпуснато седеше в креслото зад бюрото си и гледайки в обектива на камерата, разказваше за разногласията в президентския екип. От време на време Михаил му задаваше въпроси и неговият глас също се записваше, но това не беше проблем, защото звукът на тези места можеше да бъде изтрит и ако се наложеше, на неговото място щеше да бъде монтиран гласът на Юлия Третякова. Най-главното бе, че не попадаше в кадър, тъй като стоеше пред Ратников с камерата в ръце.
Интервюто завърши. Михаил изключи апаратурата, прибра я в чантата си и се приближи съвсем близо до съветника.
— Ние с вас добре поработихме — произнесе с тих, почти лишен от интонации, глас. — И ако някой ви запита, на кого сте дал това интервю, ще казвате, че при вас е идвало момиче на име Юлия Третякова. Ето, оставям ви визитката й, за да не забравите как се казва и от кой вестник е. А мен никога не сте ме виждал. Не сте ме виждал, нали?
— Да — кимна безволно Ратников.
Очите му бяха вперени в някаква точка, където доскоро бе светила червената лампичка на видеокамерата. Той се намираше под въздействието на силна хипноза и сега можеше да му се внуши всичко и да се блокира всеки спомен.
— Довиждане, Александър Иванович — рече Михаил. — Не е необходимо да ме изпращате, сам ще се оправя. Още щом чуете хлопването на входната врата, ще дойдете на себе си. И всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. Всичко ще бъде добре. Разбрахте ли ме?
— Да — отново кимна съветникът.
— Тогава сбогувайте се с мен.
— Довиждане... Юлия.
Михаил внимателно излезе от кабинета и на пръсти се насочи към изхода. Успя лесно да се справи с няколкото секретни брави, с които бе окичена вратата от вътрешната страна, и излизайки на стълбищната площадка, се постара да я хлопне колкото се може по-силно. Ратников трябваше да чуе сигнала, по който в съответствие с програмата бе длъжен да излезе от транса. Ако това не станеше, да не дава Господ, жена му щеше да влезе при него, а той щеше да си седи с опулени очи и полуидиотска физиономия.