Павел Дмитриевич излезе и остави Ларкин сам в стаята. Виеше му се свят от толкова неочаквани неща, струпали се за толкова кратко време. „От една страна, някакви хитрички задачи. Но от друга — да не виждам повече шефа, да не ходя в скапаното конструкторско бюро. И пари...“ С други думи, не чак толкова дълго размишлява Ларкин, вероятно десетина минути.
И след две седмици завинаги се сбогува с инженерно-конструкторската дейност. Сега вече той работеше в бюро за пропуски в някакво особено засекретено учреждение. За тази работа не се изискваше никакво образование. Приемаха заявки от сътрудниците, а когато очакваният посетител се появеше, трябваше само да му се издаде пропускът, след като се направеше предварителна проверка на паспортните му данни — и това бе всичко. И никакви главоболия. Наистина, заплатата му беше мизерна, но Павел Дмитриевич му бе обещал, че за изпълнението на задачите възнаграждението му ще бъде коренно различно.
Павел Дмитриевич изпълни обещанието си, и то много скоро. На Михаил посочиха един човек, казаха му неговото име и му наредиха „да поработи“ над него. Миша направи всичко както трябва, доведе този човек в ресторанта, застави го да отвори дипломатическото си куфарче и да му даде да прочете всички намиращи се в куфарчето документи, а след това накара човека да внесе някои поправки в тях. После пък на масата им седнаха двама непознати мъже. Единият носеше фотоапарат и Миша фотографира тримата в приятелски разговор с чаши в ръце. След два дена голямо наказателно дело за многомилионни присвоявания и подкупи бе отменено поради липса на достатъчно доказателства и арестуваните бяха пуснати на свобода. Миша разбра, че следователят, с когото беше „работил“, го бяха притиснали със снимките, на които той весело си пийваше водка в скъп ресторант и в компанията на босове от сенчестия бизнес.
А след ден Павел Дмитриевич предаде на Михаил Ларкин плик с такава сума, която той дори и не бе сънувал.
Убеждавайки се, че може изгодно да експлоатира природната си дарба, Миша се зае да си прави експерименти, тъй като подозираше в себе си наличие на непроявени резерви. Вдъхновено се отдаде на това занимание, без да жали труда си, и след известно време се оказа, че резерви действително съществуваха. И то какви! Например след половинчасово облъчване под кварцова лампа той можеше безпогрешно да намери в непознато помещение най-щателно скрит предмет, ако наблизо имаше човек, който някога се е докосвал до този предмет. Ефектът от въздействието на лампата се задържаше два дена и после се губеше. А ако в течение на два дена употребяваше антибиотици, добиваше способността да внушава мислено. Можеше да не казва гласно нищо, а човекът правеше това, което той му внушаваше. Непрекъснатите експерименти с различни лекарства му причиниха алергични пъпки по гърба, но затова пък Михаил съвсем точно установи какви таблетки и в какви количества трябва да изпие, за да се причуват гласове на обекта му на внушение. Ларкин не се уморяваше да се самоусъвършенства и след две години стана екстрасенс-хипнотизатор от най-висока класа.
А поръченията му ставаха все по-сложни и по-сложни, като разбира се, и заплащането за тях ставаше все по-високо. По негова воля през осемдесет и шеста се проля и първата кръв... Но той вече бе обсебен от хазарта. Вече не се страхуваше.
СЕДМА ГЛАВА
Григорий Валентинович Чинцов чак подскачаше от удоволствие, седейки пред телевизора и слушайки коментарите на телевизионните журналисти по повод публикуваното в днешния вестник интервю с Александър Ратников — съветникът на Президента. Интервюто беше просто забележително и в него се казваше всичко, което трябваше да бъде казано, според поръчката на Чинцов. Този Сауляк беше наистина голяма работа. Как ли бе успял да го направи?
— По думите на Ратников, Президентът му е дал твърдо обещание да не допуска допълнителна парична емисия — говореше от екрана популярен коментатор. — Но тъй като други пътища за решаването на проблема с неизплатените заплати и пенсии засега няма, то най-вероятно е в близко време той да не бъде решен. Любопитно е да се отбележи, че самият съветник на Президента е уверил журналистката Юлия Третякова, че сред хората от най-близкото обкръжение на Президента съществува пълно единодушие по този въпрос. С други думи, всички, в това число и самият Президент, прекрасно знаят, че вътрешният дълг не може да бъде погасен в близките няколко месеца. Цитирам: „Ако от устата на Президента или на когото и да било другиго от обкръжението му чуете твърди обещания, че дълговете ще се погасят през март-април и ще бъде изплатена работната заплата, която много жители на Русия не са получавали от септември миналата година, трябва да знаете, че това е лъжа. Президентът не възнамерява да включва машината за печатане на пари. Задълженията няма да бъдат погасени.“ Край на цитата. И тези изявления бяха направени от човек, който от две години не е давал никому интервю. Какво ли го е накарало да наруши своя обет за мълчание? Ще си позволя да изкажа предположението, че в редовете на президентското войнство са възникнали разногласия, свързани със съдържанието на неговите предизборни обещания. Една група от съветниците настоява в предизборната програма на Президента да бъдат дадени само реални обещания и именно към тази група се числи Александър Ратников. Друга пък, очевидно смята, че в борбата за електорат всички средства са добри — дори и откровената лъжа. И този факт, че недосегаемият за журналистите съветник все пак е решил да се изкаже публично, говори за криза в политиката на Президента и за това, че неговото обкръжение абсолютно не е подготвено да проведе предизборната му кампания и в случай на победа да поддържа Президента през следващите четири години. Ако съветниците на Президента са единодушни в оценката си за истинското състояние на нещата, но се разминават по въпроса — да се лъже ли населението или да му се казва истината — то едва ли това може да се приеме за нормална проява на плурализъм в мненията. По-скоро би трябвало да се говори за степента на тяхната безпринципност. Остава ни само да узнаем към съветите на коя от тези две групи ще се придържа самият глава на държавата.