Олег Иванович беше уважаван светски човек. Щедро спонсорираше различни фестивали и презентации, поради което имаше широки връзки с московските делови и творчески кръгове. С помощта на Минаев за Павел не бе трудно да узнае, че за среща с Юрцев съвсем не е необходимо да се пътува на юг, тъй като той често посещаваше столицата. Между другото, тези дни трябваше да пристигне в Москва като гост на поредното пищно мероприятие, за чието провеждане Олег Иванович бе заделил абсолютно безвъзмездно доста прилична сума.
Работата с Юрцев Павел възложи на Михаил. Ларкин беше не само най-надареният, но и най-безцеремонният от цялата група. „Докато Михаил Давидович се оправя с южняка — реши Сауляк, — трябва да видя какво е станало с другите двама от моите хора.“
Посещението му на Асатурян го зарадва. Гарик непрекъснато шареше насам-натам, занимавайки се със своите безкрайни покупки и продажби. Впрочем, това бе станало любимото му занимание, още щом бе излязъл от пелените.
При Павел попадна в началото на осемдесетте години, когато с неукротима енергия спекулираше с икони, антики и диаманти. Според оперативните данни, обемът на покупко-продажбите му беше съвсем незначителен, а печалбите — фантастични. Дълго време не го арестуваха, като непрекъснато ходеха по петите му, опитвайки се да разберат как го прави. Оперативните работници допускаха, че например едни диамантени обеци можеха да се пробутат най-много с петдесетпроцентно надуване на цената, която реално имаха. Но при тези разчети Асатурян не би могъл да изкара такива пари, каквито слагаше в джоба си. Затова логичен бе изводът, че броят на сделките му би трябвало да е много по-голям от фиксирания по време на неговото проследяване. С него не се занимаваше милицията, а КГБ, защото правеше сделките си предимно с чужденци или пък с граждани, пътуващи в чужбина.
Така и не бе изяснено как ловкият Асатурян се изхитрява да натрупа такива печалби и най-накрая го арестуваха, като му подбраха подходящ съкилийник, надявайки се, Гарик все пак ще се разбъбри. Специално го „консервираха“ няколко денонощия без никакъв разпит, като очакваха, че агентът от неговата килия ще изкопчи някаква информация, за която да се хване следователят. Но очакването им се оказа напразно. Гарик бързо се сприятели с агента, не се правеше на мълчаливец, споделяше опита си с него, но за никакви допълнителни сделки не споменаваше в тези задушевни разговори. Следователят тъкмо вече бе започнал да губи търпение, когато се получи любопитно съобщение от началника на следствения изолатор. Дежурният погледнал в килията на Асатурян и видял следната сцена: агентът-съкилийник си лежал на койката, а подследственият Асатурян се бил надвесил над него и правел някакви странни движения с тялото си. Дотичалият по сигнала на дежурния началник на изолатора се втурнал в килията и тъй като той бил по-образован и по-начетен от своя подчинен, веднага се досетил, че Асатурян хипнотизира съседа си по килия.
— Ти какво правиш?! — развикал се началникът. — Веднага прекратявай!
— Не мога — хладнокръвно отговорил Гарик. — Не мога да спра. Трябва да го извадя от хипнозата.
— Я излез — прошепнал началникът на дежурния.
Затваряйки след него вратата, той с жест повикал до себе си Асатурян.
— Ти какво, настина ли го можеш?
— Нали показвам — обидил се Гарик. — Гледайте, ако не ми вярвате.
— И какво той трябва да направи, като си го хипнотизирал?
— Наредих му да ми разкаже как се е целувал за пръв път с момиче.
— Че за какво ти и притрябвало? — учудил се началникът. — Нима ти е интересно?
— Не, разбира се. Но той не ми вярваше, че мога, и ние се договорихме, че ще го хипнотизирам и ще му заповядам да ми разкаже нещо, което не ми е известно. А след това той ще се събуди и аз ще му преразкажа всичко, което ми е говорил под хипноза. Така ще го убедя, че го мога. Нали от никого другиго не бих могъл да разбера за това момиче, освен от него самия.
— Я почакай малко — въодушевил се началникът, — а ти можеш ли да го попиташ...
— Не, шефе — веднага го прекъснал Гарик, усмихвайки се хитро. — Хич не си въобразявайте, че ще ви стана „кука“. Ако е само заради експеримента — винаги на вашите услуги, но за вас аз няма да работя.
На другия ден извикали Гарик на разпит. Своя следовател той виждал за пръв път и естествено не би могъл да знае, че това не е никакъв следовател, а самият генерал Булатников. На Асатурян популярно му разяснили, че изборът му е прост до примитивност — или бая годинки затвор, или свобода със солидни пари. При такива условия колебанието отпаднало от само себе си. Разбира се, Гарик избрал свободата. А за благодарност, че материалите за наказателното дело са унищожени, разказал на своя благодетел по какъв начин се е изхитрявал да получава високи печалби. Оказало се, че той просто внушавал нужните цени, както на продавачите, от които ги купувал, така и на своите клиенти, които оскубвал порядъчно. Хората после не можели да дойдат на себе си от изумление и все се опитвали да разберат защо диамантено колие на стойност петдесет хиляди те с нежна усмивка на уста са продали на някакъв си симпатяга за хиляда рубли. Клиентите пък, бръкнали се за същото това колие с шестдесет хиляди, считали, че са направили добра сделка. Самият Гарик чрез не особено сложни пресмятания стигнал до утешителния извод, че чисто и просто, е сложил колието в джоба си, спечелвайки сума, равна на неговата стойност, и си е докарал от сделката още девет хиляди, като при това никого не е нито окрал, нито обидил в прекия смисъл на думата.