С Гарик бе много лесно да се работи, защото материалите от следственото му дело бяха унищожени, както се казва, де юре, а де факто, те спокойно си лежаха в сейфа на благодетеля му и всеки момент можеха да бъдат извадени оттам, а следственото дело — реанимирано. Докато Михаил Ларкин, сътрудничейки на комитета, си осигуряваше сит и не свързан с омразната му професия живот, от който по принцип би могъл да се откаже при определени обстоятелства, то Гарик Асатурян се бореше за своята свобода, от която не би се отказал в никакъв случай. Затова той изпълняваше всякакви задачи, при това, с удоволствие и без угризения на съвестта дори от най-мръсната работа. Неговото главно оправдание пред себе си бе нежеланието му да попадне зад решетките за дълги години.
— Пал-Дмич! — радостно извика Гарик, виждайки Сауляк. — Най-сетне се появихте!
Павел внимателно го огледа и се подсмихна. Не беше чудно, че момъкът му се бе зарадвал. В неговото положение постоянният контакт с куратора и системното изпълнение на поръченията му беше гаранция за това, че няма да отворят проклетия сейф. Изчезването на Павел, наистина не внезапно, а предварително уговорено и представено като пътуване за някъде, бе накарало Гарик да изпита известно неудобство, което с времето бе прераснало в патологичен страх, че всяка секунда „може да се започне“. „Къде е Павел? — питаше се често. — Къде са материалите? Къде се намира страшният сейф, в чий кабинет? Ако изведнъж в службата нещо се случи, отворят сейфа и извадят следствените материали? Павел го няма и никой няма да ме прикрие и защити. Бих могъл да потърся оня тип, който пръв ме вербува, но кой го знае какъв е и къде се намира...“
— Човек може да си помисли, че си се затъжил за мен — подхвърли Сауляк, без да откъсва от очи него.
За разлика от Михаил, който бе пуснал коремче, Асатурян си бе останал все така строен и почти миниатюрен. Миша водеше спокоен и заседнал живот, а Гарик си беше все същото миткало и се занимаваше със същата дейност, каквато бе упражнявал и преди вербуването си. Единственото условие, което Павел му беше поставил, бе при сделките си да не използва своите необикновени способности. „Никой не бива да узнае какво можеш!“ — повтаряше му непрекъснато.
— Доколкото си спомням, ти имаше някакви познати мадами в „Метропол“. Не си се скарал още с тях, нали?
— Как можете да говорите така, Пал-Дмич — ухили се Асатурян. —
Жената е свещено нещо. Човек не бива да се кара с жените, а трябва да ги пази.
— Правилно — кимна Павел. — Вдругиден в „Метропол“ има мероприятие. Ще работиш.
— Винаги готов! — радостно извика Гарик и вирна ръка, имитирайки пионерски поздрав.
% % %
Последният, когото навести Сауляк, беше Карл Фридрихович Рифиниус — мъж на години, от малък играещ ролята на мрачен красавец. Карл беше по-силен от Рита, но много по-слаб от Миша Ларкин. Той беше надарен приблизително колкото Гарик Асатурян, но както биха казали актьорите, фактурата му беше друга. Едър, импозантен, с рано посивели коси и блестящи черни очи, той вземаше ума на жените, при това, без да прилага способностите си да внушава мисли. Имаше имидж на трагически герой, който си бе изградил като двайсетгодишен, и на петдесет и четири така и не бе излязъл от него.
Карл Фридрихович беше професионалист, работеше като психотерапевт и при лечението на своите пациенти прилагаше хипноза. Но имаше един недостатък, по-скоро не толкова недостатък, колкото черта на характера. Много му се искаше да го обичат, но от друга страна не изпитваше абсолютно никаква потребност самият той да обича. Никога не му липсваха влюбени в него жени, с някои от тях се сближаваше, но мнозинството ги държеше на разстояние, като постоянно им даваше аванси и ги окуражаваше, за да не се откачат от въдицата му. Той не можеше да се въздържа и от флирт с пациентките си — и не само с хубавичките, а с всички поред. Като че ли всяка влюбена в него жена му даваше нов заряд от енергия, подхранваше силите му, придаваше вкус на живота му.