на момичето. Та, с тия именно доказателства и го държеше в ръцете си.
През двете години, които Сауляк прекара зад решетките, Карл-Константин си живееше тихо и спокойно. Още не бе навършил пенсионна възраст, но работейки за Павел, бе припечелил достатъчно, за да няма никакви финансови притеснения. Разполагаше се в просторния си апартамент, грижеше се за два ирландски сетера, ходеше на лов. Понякога си водеше жени, но никога не допускаше да останат у него.
След половинчасов разговор Павел разочаровано се убеди, че омразата на Рифиниус е угаснала, и единствено би могъл да го манипулира чрез доказателствата за съпричастността му към смъртта на нещастното момиче. Стимулът безспорно бе силен и ефективен. Под въздействието на този стимул — стимулът на страха — Гарик прекрасно работеше и щеше да работи още доста години, докато не изтечеше срокът на давност. Но Гарик бе сравнително млад, нямаше още четиридесет и съответно му липсваха в известна степен спокойствие и мъдрост. Рифиниус бе доста по-възрастен и откъде човек можеше да бъде сигурен, че той няма да махне с ръка на перспективата да попадне в съда. Освен това, изобличителните материали за Гарик имаха далеч по-голяма тежест от не съвсем безспорните улики и доказателства срещу Карл.
— Радвам се, че се срещнахме — говореше Карл Фридрихович, подръпвайки от цигарата си, но Сауляк виждаше, че това не е истина.
Живял си бе спокойно цели две години и навярно му се искаше да си живее тъй и по-нататък. Очевидно, не му се щеше да си навлича неприятности и да си нарушава спокойствието.
— Карл Фридрихович, потрябва ми вашата помощ, но ви обещавам, че това е за последен път. Разбирам, че търсите покой, че сте се уморил от моя милост. Ценя това, което направихте за мен, а направихте немалко. Работата беше трудна и вие сте в правото си спокойно да си отдъхнете от нея. Но ви моля просто за лична услуга — меко нареждаше Сауляк, стараейки се да избягва очите на бившия психотерапевт. — Помогнете ми за последен път и повече никакви задачи. Разбира се, вашата работа ще бъде подобаващо заплатена.
— Добре — с въздишка се съгласи Рифиниус. — Ще направя всичко, което ви е нужно.
„Трябва наистина да свършвам с теб — мина през ума на Павел. — Ще поработиш сега и край.“
* * *
Банкетната зала на хотел „Русия“ преливаше от светлини и от пръв поглед не можеше да се определи съвсем точно чий блясък бе по-силен — на кристалните полилеи или на диамантите, с които бяха окичени от глава до пети присъстващите дами. Тазвечерното събитие тук бе свързано с нефтения бизнес, който, както е известно, влечеше след себе си много кръв и смърт, но на тези, които останеха живи носеше огромни печалби.
Олег Иванович Юрцев беше почетен гост на това мероприятие, тъй като на много от събралите се в тази зала бе давал пари, за да започнат собствен бизнес. Освен това, той по своя инициатива бе предложил на организаторите на тази презентация да поеме разходите за пътуването и за тридневното пребиваване в Москва на някои от чуждестранните бизнесмени, които нямаха нищо против да се поразходят за чужда сметка. Самите те не биха харчили пари за присъствието си тук, макар за много от тях то бе доста полезно, както от гледна точка на имиджа им, така и заради заздравяването на приятелските и деловите отношения.
Цялата публиката в залата бе щателно проверена, затова тук не се допускаха телохранители. Пък и без тях нямаше къде дори и яйце да се хвърли от народ.
Застанал пред щедро отрупаната маса, Юрцев с удоволствие си похапваше изискани специалитети, като от време на време отпиваше глътка скъпо бяло вино от висока кристална чаша. Следвайки модните тенденции, организаторите на презентацията бяха предпочели шведските маси, за да дадат на гостите пълна свобода за общуване. Вдясно от Юрцев бе застанал набит и смугъл мъж с ярко очертани изпъкнали устни — бизнесмен от Арабските емирства, а отляво — красива дама около тридесет и петте, която имаше вид на делова жена, вероятно, референт на някаква голяма фирма. Разбира се, Олег Иванович бе довел в Москва своята любовница, но тя не присъстваше на този банкет. Един час преди началото на тържеството двамата се бяха скарали за пореден път, след което Юрцев бе излязъл от хотелската стая и бе затръшнал вратата след себе си. Сега бе време да си избере обект за ухажване, за да не изглежда като бяла врана, тъй като всички поканени мъже бяха с дами. Красивата му съседка не го привличаше особено. Юрцев по принцип не харесваше деловите жени. Смяташе ги за добри бизнес партньори — акуратни, почтени и лишени от страст към глупавия риск — но според него, дори и за най-невинния флирт те не бяха подходящи. Характерът им бе прекалено мъжки — нямаше я лекотата, порочността, глезливостта — а Юрцев най-много обичаше младите лекомислени и капризни куклички.