Остави чинията си и с чаша в ръка започна бавно да се разхожда из залата, разменяйки си усмивки и поздрави с познати. Той имаше и делови интерес, но бе решил да не избързва с тази работа. Нужният му човек трябваше да се поотпусне, да си похапне до насита, да си пийне повечко и чак тогава щеше да обсъди с него нещо важно. Погледът му се спираше на нечии източени крачета или върху оголеното стройно гръбче на някоя кукличка и Юрцев лениво се питаше дали да не си я отведе в някое ъгълче и да се поразтуши с малко празни приказки, но после решаваше че би могъл да си потърси нещо по-добро.
В един момент се почувства доста особено и дори го побиха студени тръпки. Бързо се огледа наоколо, но не забеляза нищо нередно и се успокои.
По някое време успя да го въвлече в разговор стар познат, който работеше в московското представителство на американска нефтена фирма, но след десетина минути Юрцев изведнъж си помисли: „Що за идиот! И защо се занимавам с него...“ Дори се хвана, че въобще не го слуша какво му говори. Извини се учтиво и под предлог, че трябва да се срещне с някакъв господин в другия край на залата, се отдалечи.
Внезапно го хвърли в огън, подмишниците му обилно се изпотиха и Юрцев инстинктивно посегна да разхлаби възела на вратовръзката си. После пък започна до го тресе. „Какво ми става?! — изплашено си помисли. — Да не би да съм се разболял?“ Но треската му премина също така бързо, както се бе появила, и Олег Иванович се почувства нормално. Като всеки мъж, той панически се страхуваше от всяко влошаване на здравето и абсолютно не можеше да търпи нещо да го боли. „Трябва да си потърся място да поседна“ — реши Юрцев, отправяйки се към изхода на залата. В хола имаше меки диванчета и кресла, но всички те бяха заети и той продължи по-нататък към тоалетните с надеждата да си намери по-спокойно местенце. Провървя му. Завивайки по надясно по дългия коридор, видя някакъв диван с кресла и ниска масичка помежду им. И там седеше само един човек — възпълен мъж с дълга къдрава коса и тонирани очила.
Юрцев се разположи в креслото, протегна крака и с облекчение се облегна назад. Вече не го тресеше, но затова пак главата му започна да се налива с болезнена тежест и болката започна да пробожда темето му. „Сигурно наистина съм се разболял — помисли си. — Точно сега ли трябваше да ми се случи това! Как ще летя утре към къщи?“
— Глава ли ви боли? — съчувствено го попита къдравият мъж.
— Да, нещо такова... Личи ли ми?
— Разбира се, много сте пребледнял. Сигурно е от задухата. Вероятно имате проблеми с кръвоносните съдове.
— И какво да правя сега? — попита Юрцев, имайки усещането, че всяка дума кънти в черепната му кутия.
— Няма нищо страшно — усмихна се мъжът. — След трийсет и петте от това страда всеки трети, само че много хора не му обръщат внимание, а това е грешка. После се чудят откъде са се взели инсултите. Аз самият излязох тук по същата причина. Глътнах една таблетка и след пет минути ми мина напълно. Впрочем, ако желаете, мога да ви предложа и на вас. Винаги нося със себе си солиден запас от тях.
Главоболието се засилваше и на Юрцев дори му се стори, че му притъмнява пред очите.
— Но тук даже няма с какво да я глътна, нямам сили да се върна в залата.
— Не е необходимо да я гълтате. Сложете си я под езика и тя моментално ще се разтвори. Ефектът е практически мигновен.