Мъжът с очилата подаде на Олег Иванович флаконче от тъмно стъкло, пълно до половината с малки бели таблетки.
— Вземете си, веднага ще ви олекне, ще видите. Защо да се измъчвате така.
„Наистина, защо трябва така да се измъчвам? Боже мой, каква непоносима болка! Ами, ако изведнъж получа инсулт!“ — стреснато си помисли Юрцев, изсипвайки на дланта си малка таблетка.
Събеседникът му си прибра флакона и отново се усмихна.
— Преди да преброите до сто, ще ви олекне. Това е много хубаво лекарство. Моята жена ми го доставя от Канада.
Олег Иванович затвори очи и сам не разбирайки защо, започна да брои до сто. Болката му толкова бързо отслабваше, че той се удиви. На „осемдесет и шест“ направо се чувстваше отлично. Сякаш въобще не му бе имало нищо.
— Вие сте вълшебник — рече признателно. — Бих искал да си запиша как се нарича това лекарство.
— Един дявол знае как се нарича — весело махна с ръка къдравият непознат. — Жена ми го купува и трябва да питате нея.
— Нима не е написано на флакона?
— Този флакон не е оригинален. Лекарството се продава в едни големи бурканчета, които е много неудобно да ги носиш със себе си. Нали разбирате, специална разфасовка, предназначена само за болниците. Аз си отсипвам по малко във флакончета, за да мога да си ги нося в джобовете. Искате ли тези да си ги разделим с вас?
— Не ми е удобно да ви ограбвам — усмихна се смутено Юрцев.
— Дребна работа. Имам вкъщи още много, пък и на жена ми скоро й предстои да лети до Канада, ще ми донесе други. В какво да ви отсипя? Намира ли ви се някаква хартийка?
Юрцев бръкна в джоба си, извади си тефтерчето и откъсна едно листче.
— Става — кимна одобрително мъжът. — Свийте от него кесийка.
Той отново извади тъмно флаконче, махна пластмасовото му капаче и изсипа няколко таблетки в малката кесийка.
— Ето такааа. И ще ви дам един съвет — не чакайте да ви връхлети нов пристъп. Още щом почувствате, че започва да ви боли глава, веднага — таблетка под езика. Как започват пристъпите ви? В огън ли ви хвърля?
— Да — потвърди изненадано Юрцев.
— А след това изведнъж ви разтриса?
— Точно така.
— Типична картина. И при мен е точно така. Повярвайте на един препатил човек и не чакайте да ви заболи глава. Щом започне да ви тресе, веднага си вземайте лекарството. От колко време ви се случва?
— Днес ми е за пръв път. Преди никога не съм имал такова нещо.
— Аз вече четвърта година го влача — въздъхна непознатият мъж.
— А колко често имате пристъпи?
— Според ситуацията. В задушно помещение, където има струпани много хора — на всеки тридесет или четиридесет минути. А при нормален начин на живот — един път месечно, че дори и по-рядко. Зависи също от времето, от нервното претоварване, от интензивността на работата и прочее. Но вие не се плашете. Веднага таблетката под езика — и никакви проблеми.
— Благодаря — топло рече Юрцев, надигайки се от креслото. — Вие много ми помогнахте.
— Дреболия — небрежно махна с ръка къдрокосият. — Радвам се, че
успях да ви помогна.
Олег Иванович се върна в залата, чувствайки се бодър, весел и пълен със сили. Направо чудодейни бяха таблетките на този рошав очилатко. „Всъщност, от къде на къде ще рошав и очилат? Въобще не беше рошав — къса акуратна подстрижка и не носеше никакви очила. Нещо бъркам — рече си Юрцев. — Рошавия очилатко го видях вчера в хотела. Седеше във фоайето на подобно диванче в компанията на умопомрачителна дългокрака брюнетка. А този с таблетките беше съвсем друг. Нима толкова ми се обърка мозъкът от тази болка, че да наслагвам образи един върху друг?...“
Започна да търси човека, с когото бе отлагал разговора си, очаквайки го да се наяде и напие. Не беше лесно да го намери в това стълпотворение и Олег Иванович бавно обхождаше залата, кимайки, усмихвайки се и разменяйки си учтиви фрази с познайници. Най-сетне откри този, който му трябваше. Ставаше дума за предоставяне на кредит при изгодни условия. Банкерът се оказа доста несговорчив и Олег Иванович пусна в действие цялото си обаяние и красноречие. Но изглежда бе поизбързал и събеседникът му не бе пил достатъчно.
Изведнъж отново го хвърли в огън и му се стори, че в залата е страшно задушно. „Трябва да вземе таблетка — проблесна в мозъка му. — И то по-скоро, докато не е започнала пак да ми се цепи главата от тази ужасна болка...“
Извини се на банкера, отдръпна се настрана и извади от джоба си кесийката с таблетките. „Бързо, по-бързо да си пъхна една под езика, преди да е започнал пристъпът.“
Понечи да прибере кесийката, но кой знае защо, пръстите не го слушаха и все не улучваха джоба му. Юрцев усети, че се задушава, и силно му се зави свят. Той разпери пръсти, изпускайки пакетчето, и трескаво се вкопчи във възела на вратовръзката си. Пред очите му заплува всичко, размаха ръце напосоки и събори на пода чашата с шампанско на някаква жена, която стоеше наблизо. Преди да се потопи в пълна тъмнина, успя с една частица на гаснещото си съзнание да отбележи, че не е чул звъна на строшения кристал, и даже го учуди този факт.