— Отначало ме погледнете както трябва, а после ще ви обясня.
Настъпи пауза. Рита работеше, взирайки се в очите на мъжа. Тя с лекота
потапяше събеседника си в транс, използвайки умело погледа си и мимиките, като при това не отстъпваше даже и на Михаил Ларкин. Слабостта й се състоеше в друго — тя не можеше да застави човека да престъпи някои бариери. Имаше постъпки, за извършването на които бе необходимо да се прекрачи определена черта, и далеч не всеки можеше да го направи по своя собствена воля. А за да заставиш обекта на въздействие да премине тази черта, бе необходима много голяма степен на потискане на волята и пълно блокиране на самоконтрола. Много трудно бе да заставиш даден човек да убие някого, а още по-трудно — да убие самия себе си. Миша Ларкин можеше това и Гарик го можеше, и Карл. А Рита не можеше — силиците не й стигаха.
— Вие не бива да се връщате в офиса си — отново прозвуча в слушалката гласът й. — Аз сега ще си тръгна, а вие ще отидете някъде с колата на тихо местенце, ще спрете и ще останете в нея до шест без десет. До шест бе десет. След това ще излезете на „Садовое колцо“, ще стигнете до площад „Сухаревская“ и с пълна скорост ще завиете по „Сретенка“. Ще изминете по „Сретенка“ петстотин метра, ще спрете и ще излезете от колата. При вас ще дойде някой и ще ви каже какво ще направите после...
След няколко минути Рита се настани в сааба до Павел. Нямаше вид на уморена, защото обектът действително не бе представлявал никаква трудност за нея.
— А сега към къщи, момичето ми — рече й ласкаво Сауляк. — Ще те откарам.
— А ти?
— Имам още работа. Ти си почини, а аз ще дойда довечера.
Около шест той застана на пост до изхода на метростанция „Сухаревская“. В шест и четвърт от „Садовое колцо“ на „Сретенка“ с пълна скорост зави ново лъскаво БМВ, а след миг се разнесе грохот и скърцане на смачкан метал.
Движението по „Сретенка“ беше еднопосочно само по посока на „Садовое колцо“, а не и обратно. Аварията беше неизбежна.
Но Рита съвсем не бе длъжна да знае това.
Обработка — ТНе ^а5Т Зигумогз
Сканиране: ^аепе^у5, 2018
Разпознаване, корекция и форматиране: пейюй, 2018
ОСМА ГЛАВА
Все пак Президентът назначи две комисии за изработване на варианти за изход от чеченската криза и Вячеслав Егорович Соломатин бе доволен от своята предвидливост — работата по търсенето на „личното решение“ на Президента бе започната своевременно. Сауляк бе обещал да направи всичко възможно. Самият Соломатин така и не се бе срещнал с него, защото Павел избягваше да му се появи пред очите, но по телефона му бе казал: „Разбирам вашата загриженост и вашите мотиви. Трудно се оправям в политиката, още повече след като две години фактически бях изолиран от нея. Но аз съм привърженик на стабилността и обичам своите навици. Допада ми сегашният Президент, не преследвам смяна на курса и не жадувам за социални промени. Затова съм готов да ви помогна в името на това, всичко да си остане такова, каквото си е.“
Соломатин бе останал удовлетворен от обещанието му и не се бе заел да разяснява на Сауляк своите истински мотиви и да му показва истинската дълбочина на загрижеността си.
Трагедията на Вячеслав Егорович се състоеше в това, че явявайки се по своя статус нещо като портиер, той имаше душата на слуга и самочувствието на посивял кардинал.
Някога преди много години комсомолският лидер от по-горните класове по време на един съботник се приближи до шестокласниците, хвърли критичен поглед на работния им фронт и заяви назидателно:
— Ама че сте ми работничета! Сякаш не заради себе си миете, а заради някой чужд чичко. Вие ще живеете и ще се учите в това здание, на вас самите трябва да бъде приятно, когато стъклата на прозорците са чисти и прозрачни. А вие какво? Само ги размазвате. Я погледнете у това момче как чистичко се получава. Той истински се старае, по пионерски, а вие само отбивате номера. Вземайте пример от него.
Слава Соломатин се изчерви. На него му викаха „маминото синче“. Нямаше баща, майка му се трудеше на две работни места, а сестричката му беше много мъничка и Слава непрекъснато ту ходеше до магазина, ту водеше сестричката си на детска градина, ту я вземаше оттам, ту пък миеше пода и прозорците на тяхната квартира. Той ужасно се притесняваше от това и когато момчетата го викаха да поиграят футбол или да отидат на кино, им отказваше под предлог, че „мама не му е разрешила“.
В действителност, майка му беше непрекъснато на работа, но Слава не можеше да се застави да произнесе: „Не мога да дойда, защото трябва да обеля картофи, да смеля месо, а след това да взема сестричката си от градината“. Предпочиташе момчетата да си мислят, че има много строга майка. Затова му бяха лепнали и това „мамино синче“.