И изведнъж го похвалиха — при това не тихичко, а публично, на всеослушание. Похвалиха го именно за тези му навици, от които толкова се срамуваше. Той усети върху себе си внимателните погледи на своите съученици и продължи с двойно по-голямо усърдие да търка стъклата. Вътре в него всичко пееше радостно и танцуваше.
Първо не издържа момичето, което му харесваше още от втори клас, но с което той не се решаваше дори да седне на един чин. Тя беше отличничка и дъщеря на директора на машиностроителния завод.
— Слава, покажи ми, моля ти се, как го правиш — рече му вежливо. — Аз търкам, търкам и все ми остават размазани петна.
— Вземи един вестник — довери й той шепнешком домакинската си тайна. — Най-добре се изтрива с вестник, когато измиеш основната мръсотия. Ето, погледни, вземаш парче вестник, смачкваш го и триеш. Никакви петна не остават.
— А ти откъде взе вестника? — също шепнешком попита момичето.
— Донесох го от къщи. Нали още вчера ни предупредиха, че нашият участък ще са стъклата на втория етаж.
— Ако си ми приятел, ще ми услужиш с едно парченце, нали?
Разбира се, Слава й услужи. А в понеделник сутринта пред строя
направиха отчет на резултатите от съботника и същият този комсомолец от десети клас си спомни за Слава Соломатин и високо, пред цялото училище, даде за пример неговата добросъвестност и старанието му. Много красив беше този комсомолски водач! Източен, широкоплещест, дълги извити вежди, гъста права коса, сресана назад. Слава го гледаше с влюбени очи, осъзнавайки, че цял живот няма да може да му се отплати за това, което бе направил за него, без дори да подозира. Повече не му викаха „маминото синче“ и съвсем неочаквано го избраха за отряден председател. Похвалиха го и на родителската среща. Наистина, на тази среща майка му я нямаше — тя, както винаги, беше на работа — но присъстваха съседи, родители на неговите съученици.
Два дена след срещата, приготвяйки закуската, майка му рече:
— Благодаря ти, синко.
— За какво — учуди се Слава, защото още нищо не бе свършил тази сутрин.
— Леля Люба от петия етаж ми каза, че много са те хвалили на родителската среща и са те давали за пример на всички момчета. Знаеш ли колко приятно ми стана! Та нали, когато теб хвалят, това е награда и похвала и за мен самата. Значи правилно те възпитавам, растеш ми добро момче — добро и достойно. И аз мога да се гордея с теб.
— Наистина ли? — не повярва Слава. — Ти действително ли се гордееш с мен?
— Разбира се, синко. А сега, дръж се на ниво и не излагай семейството ни!
Майка му се гордееше с него. Съучениците му бяха респектирани! Слава беше на върха на щастието. А когато към всичко това се прибави и дружбата с момичето, което отдавна му харесваше, Слава Соломатин си каза: „Ако се наложи да дам живота си за него — ще го направя. Защото той е най-добрият човек на света!“ Под него естествено се подразбираше комсомолският деец-десетокласник, който с едно мигване на окото бе станал за дванайсетгодишния Слава светъл лъч, идеал, лидер. Именно — Лидер. И именно с голяма буква.
След две години Слава срещна своето божество в районния комитет на комсомола. Бяха извикали класа му за събеседване, преди да им връчат комсомолските значки. Божеството разпозна Слава и дори благоволи да се пошегува:
— Ето че виждам сред вас един момък, който може не само да си седи над книжките, но и да работи с ръцете си. Помня как ви съветвах да вземате пример от него. Я си признайте, ама честно, кой от вас се научи да мие прозорците като него?
Всички разбраха, че инструкторът се шегува, и раболепно се заусмихваха. Но седмица след приемането им в комсомола повикаха Слава и му предложиха да оглави бюрото на ВЛКСМ в неговото училище.
— Теб те познават в райкома — казаха му с тон, нетърпящ възражения, — и на теб ще ти бъде по-лесно да решаваш въпросите.
Той и не мислеше да се отказва. С характеристиката, в която щеше да бъде написано, че е ръководил комсомолската организация в училище, щеше да му бъде отворен пътят към всеки вуз. И армията не беше страшна. Майка му щеше да се гордее, че синът й е студент. А той можеше да си потърси някаква работа, където в свободното си от учебни занятия време би могъл да изкарва пари, за да подпомага семейния бюджет. Сестричката му вече беше голяма, бе тръгнала на училище и се нуждаеше от ученическа униформа всяка година, защото растеше бързо. Освен това, й бяха необходими и доста други неща — раници, тетрадки, химикалки, чорапки, корделки и така нататък. На него самия пък му бяха наболи мустачки. Докато беше ученик още година-две, все някак щеше да я кара, но завършеше ли училище, с парите ставаше лошо. Не можеше вече да ходи в ученическа униформа, всичко трябваше да си купува тепърва. Сестра му щеше да е още по-голяма. С други думи, трябваше да се освободи от военна служба, а за тази цел трябваше да влезе в някой институт. И Соломатин се държеше със зъби и нокти за комсомолската работа чак до зрелостните изпити.