Понякога срещаше в райкома Лидера, но не влизаше в разговор с него. Лидерът преминаваше покрай него, крачейки стремително със своите дълги и мускулести крака на спортист, и само леко му кимваше в движение. Но и това му бе достатъчно, за да се чувства щастлив.
В навечерието на зрелостните изпити извикаха Слава Соломатин в райкома. Той никак не се разтревожи, защото предполагаше, че завършването на училището автоматично прекъсва дейността му в ученическото бюро на ВЛКСМ, и че ще го помолят да даде отчет за извършената работа и да предаде документите на своя приемник, който ще заеме този пост.
Но стана дума за съвсем друго.
— Какви са ти плановете? — попита го познат инструктор от райкома. — Какво възнамеряваш да правиш след училището? Сигурно ще започнеш работа?
— Искам да си опитам късмета в някой институт — смутено си призна Слава.
— Така ли — оживи се инструкторът. — И в кой по-точно?
— В автотранспортния.
— В автотранспортния? — разочарова се комсомолският деец. — А защо именно в него? Кой те посъветва?
— Никой не ме е съветвал. Сам си го избрах, защото ми е интересно.
— Слушай, Соломатин — рече многозначително инструкторът. — Ние всички те познаваме като човек отговорен, с добре развито чувство за дълг. Ти винаги си готов да протегнеш ръка за помощ на своите другари, нали?
Слава вдигна рамене, без да разбира накъде отива работата.
Инструкторът, омотавайки се в думите, за да не каже нещо излишно, и стараейки се в същото време да изложи същността на нещата, му обясни, че Лидерът е получил повишение — отивал в градския комитет на комсомола, където му било възложено да оправи работата във вузовете, намиращи се на територията на града. И сега на Лидера били нужни във всеки вуз такива хора, на които той ще може да се довери — хора, които ще станат гръбнак на обновените комсомолски организации на институтите и висшите училища. В автотранспортния институт такива хора имало, но в строителния не било така. Затова било много желателно комсомолецът Вячеслав Соломатин да стане студент в строителния институт, а не в автотранспортния. В края на краищата, особена разлика нямало — все си било технически вуз. А помощта за тяхното общо комсомолско дело била огромна.
„Аз съм му нужен! — радостно пееше сърцето на осемнадесетгодишния Соломатин. — Нужен съм на него и на неговото дело. Той ме повика и аз съм длъжен да направя всичко, което той очаква от мен. Той ми вярва. И аз няма да подведа своя Лидер!“
Откъде би могъл да знае, че Лидерът дори не помни името му. Той действително се бе издигнал в градския комитет, действително контролираше градските висши учебни заведения и се нуждаеше от съмишленици, които да активизират комсомолската дейност в тях. Но да се подберат такива хора, бе възложил на своя лакей, защото той лично бе зает с по-важни дела. Лакеят, без много-много да се замисля, се бе втурнал към райкома, където преди беше работил Лидерът, и бе започнал да събира сведения за хората там. Бяха му описали Соломатин като дисциплиниран, изпълнителен, организиран, спокоен, сдържан. И най-главното — Лидерът го познавал лично и много пъти са ги виждали да се поздравяват.
Слава успешно издържа изпитите за строителния институт. Веднага от градския комитет дойде позвъняване с препоръка: „При вас в първи курс има студент на име Вячеслав Соломатин. Би било много желателно да го направите незабавно секретар на курса и да го вкарате в бюрото на ВЛКСМ при института.“ Телефонното обаждане бе прието като закон и Слава бе включен в работата, съобразно указанията, които бе дал Лидерът, събирайки в една огромна зала за конференции всички активисти на градските вузове.
Целият по-нататъшен живот на Вячеслав Егорович Соломатин преминаваше по същата тази схема. Лидерът се движеше напред и нагоре и всеки път му бе необходим екип от предани и надеждни хора, на които да разчита. Но съвсем не всеки се движеше след Лидера. Той сменяше длъжностите си и областите, в които ръководеше, и тези, които довеждаше със себе си, заемайки предишната длъжност, не искаха да променят сферата си на дейност и своето местоживеене, следвайки Лидера, получил вече ново назначение. Разбира се, не се отказваха всички — някои от тях се съгласяваха да вървят по-нататък и да започват всичко отначало, но след две или три премествания се спираха.