И само Соломатин следваше своя Лидер, сякаш бе здраво завързан за него. Още с постъпването му в института за него се знаеше: той е от екипа на Лидера. Естествено, при новото назначение лакеят, макар и вече съвсем друг, отново намираше Соломатин. И по-късно винаги го намираха, защото знаеха: той дойде с екипа на Лидера на онази длъжност, след това на тази, значи той е човек на Лидера.
А Лидерът, както и преди, не помнеше фамилията му и дори бе позабравил как изглежда лицето му. Заповедите за назначаването на хората подготвяха лакеите-помощници и доверявайки им се напълно, Лидерът поставяше подписа си, без да си дава труда да се запознае лично с тях.
Целия си живот Вячеслав Егорович Соломатин посвети в служене на своя Лидер — служене беззаветно и предано. След четиридесет и петте в него изведнъж се пробуди честолюбието. Той с горчивина осъзна, че Лидерът не забелязва неговите заслуги, защото напред напираха по-наглите; по-зъбатите, а Соломатин винаги бе считал за свой дълг на честта да изпълни възложената му задача и после да не огласява от всеки ъгъл своите постижения. Той се бе надявал, че всеки момент Лидерът ще му обърне внимание и ще каже: „Ех, Слава, Слава! Целия си живот изминахме заедно, рамо до рамо, и за мен ти винаги си бил надеждна опора. Без теб нищо не бих могъл да постигна.“ Разбира се, това трябваше да го чуе цялата страна, а не само Вячеслав Егорович. И то би било напълно достатъчно на Соломатин да приеме, че не е пропилял напразно живота си. Но кой знае защо, Лидерът мълчеше...
Сега Вячеслав Егорович заемаше не особено висока длъжност в администрацията на Президента. И както преди, най-много от всичко на света му се искаше, след като бе станал Президент, Лидерът да го забележи и оцени. Колко жертви бе дал, колко жилища бе сменил, колко скандали му бе вдигала жена му, заради постоянните премествания от град на град и от една работа на друга. И всичко това би имало смисъл, само ако поне за известно време станеше човек, приближен на Президента, човек, чието име и чието лице познаваше цялата страна. Тогава значи не всичко бе било напразно.
Но през първия мандат на Лидера като Президент Соломатин не бе успял да се добере близо до него. Не му бе достигнало съвсем малко. И сега възлагаше огромни надежди, Президентът да бъде избран за втори мандат. А за тази цел трябваше да се постарае по-множко. Цял живот Вячеслав Егорович се бе грижил сам за себе си, без да разчита на никого. И при това, той наистина беше предан на своя Лидер и беше готов на всичко заради него.
% % %
Още откакто за пръв път, като студент, Слава Соломатин бе попаднал в екипа на Лидера, почти винаги му възлагаха да работи в области, свързани с науката и образованието. Случайност ли бе това или нечия воля — трудно бе да се каже, но където и да последваше своя Лидер, все му се налагаше да се занимава с висши учебни заведения или научноизследователски учреждения — ту работейки като началник на кадровия отдел или като щатен партиен секретар, ту наблюдавайки ги по линия на партийните органи. Затова, преценявайки своите не особено богати възможности да окаже помощ на Президента в предизборната борба, Соломатин се спря именно на чеченските проблеми, а не на икономическите. Съображенията му се състояха в това, че в столичните научни учреждения той имаше добри връзки и широк кръг от познати. Нито за миг не се съмняваше, че цялата работа ще бъде свършена именно от научните учреждения, а не от самите комисии, които бе назначил Президентът. Такава бе била практиката още по времето на застоя, такава беше и сега.
По-нататък му се наложи да направи избор между институтите, които ще работят за комисията на Президентския съвет, и тези, от които ще черпят гениални идеи министрите, начело с премиера. Мнозинството от членовете на Президентския съвет не бяха хора на практическите действия — учени, специалисти, експерти; академици и професори; демократи и либерали; борци за правата на човека и строители на правната държава.
Соломатин си даваше сметка, че с тях нямаше да се оправи.
А виж с министрите нещата стояха другояче. Вячеслав Егорович, който преди доста години бе работил в апарата на столичния градски комитет на партията в отдела, ръководещ науката, познаваше добре московските научноизследователски учреждения и си представяше доста добре къде би могло да се работи по интересуващите го проблеми. И основната маса от тези институти по съвсем разбираеми причини се бе оказала в подчинение на силовите министри. Като бял ден беше ясно, че чеченската война ще бъде проучвана преди всичко в институтите, работещи за Министерството на отбраната, за МВР, ФСБ7 и за Министерството на извънредните ситуации.