В тези ведомства, както и да бъдеха прекръствани, влиянието на партийния контрол винаги бе било особено силно и за Соломатин не представляваше никаква трудност да намери там свои познати. Сауляк още не бе излязъл от колонията, още излежаваше последните си дни на нара, а той вече всичко бе проучил най-детайлно. Най-перспективни за неговите цели се оказаха два института, единият от които бе подчинен на МВР, а другият — на Министерството на извънредните ситуации. В тях работеха специалисти-конфликтолози, а проблемите, подобни на чеченския, се разработваха в рамките на отделни големи теми от авторски колективи, включващи политолози, социолози, юристи, военни експерти, икономисти, та дори психолози и психиатри. С други думи, в тези два института проблемът се изучаваше комплексно, широко и щателно — нещо, което не можеше да се каже за другите научни учреждения, чийто потенциал се намираше в разположение на правителството.
След това трябваше да се определи в кой от тези институти имаше повече шансове за успех. И тук Вячеслав Егорович знаеше къде да погледне и от какво да си направи изводи. Шефовете на единия институт бяха хора от старата закалка, тоест от тези, които се бяха утвърдили през шестдесетте-седемдесетте години, когато царстваше принципът: който първи докладва — той е по-способен, който повече приятни новини докладва — той става любимец. Но съществуваше и трети принцип: който докладва — той е прав.
В другия институт началникът (именно началник, а не директор, тъй като двата института бяха в подчинение на военизирани ведомства и техните сътрудници носеха на раменете си пагони) беше от старите, но затова пък заместниците му не бяха по-възрастни от четиридесетте и не се нуждаеха от одобрението на своя министър, както и на цялото министерство като цяло. Те имаха интересна научна работа, научни степени, като доктори на науките и професорски звания, по двадесет години трудов стаж зад гърба си, което им даваше право да излязат на пенсия, и в случай на взаимно недоволство, което би могло да възникне между тях и ръководството на министерството, с лекота можеха да смъкнат пагоните си и, въздъхвайки свободно, да започнат да печелят пари от четенето на високо платени лекции и от писането на разобличителни публицистични материали за вестниците и списанията. Тези млади заместници-учени не биха започнали да си дърпат един друг от ръцете готовия документ, за да си сложат под него личния подпис и да го изпратят в комисията, която ръководи премиерът.
Затова Вячеслав Егорович спря зоркия си поглед на този институт, където средната възраст на ръководния състав бе значително по-висока. Неговият началник наистина бе успял със зъби и нокти да се докопа до докторска степен, когато бе започнала да се шири практиката за защита по доклад и съвкупност от отделни разработки. Нормална и пълноценна дисертация той не би написал никога, това го знаеха всички и тихичко се смееха, когато началникът бе отишъл на защита, а щом седмица след защитата той открито бе започнал да търси връзки, за да си докара званието „академик“ в която и да било академия, хората се смееха вече гръмогласно и си разказваха един на друг новината като мръсен виц. Беше време, когато започваха да се появяват множество разни академии, раздаващи звания наляво и надясно. Тези звания не: задължаваха никого и за нищо, за тях не се даваше надбавка към заплатата и не повишаваха стойността на научното ръководство на аспирантите. Но се намираха хора, на които беше много приятно под документ или под някакво, каквото и да било, писмо да сложат лаконичното: „Академик Еди-кой си“. Пък и защо да ни си го сложат и да се кефят — полза никаква, но и вреда на никого не нанасяха.
Възрастният началник-академик имаше четири заместника. В действителност, те бяха повече, но занимаващи се с наука — четирима — и всеки от тях оглавяваше свое подразделение, състоящо се от отдели, лаборатории и сектори, и имащо собствена научна проблематика. Заместниците по кадрите, по тила и прочие не влизаха в сметката на Соломатин.
И сега, през първата половина на 1996 година, ситуацията изглеждаше долу-горе така: началникът-академик бе решил да си вземе солидния остатък от отпуска си за миналата година, бе отишъл във ведомствения санаториум в Приморие и бе определил за свой пръв заместник единия от четиримата шефове на научноизследователските подразделения, а именно — шестдесет и двегодишният кандидат на науките Прибилов, който според слуховете, вече двадесет години дописваше докторската си дисертация. Когато от министерството пристигна разпореждане срочно да се изготви разгърнат аналитичен материал, съдържащ варианти за изход от чеченската криза, временно изпълняващият длъжността началник на института Прибилов възложи тази задача на другия заместник-началник, в чието подчинение се намираше именно групата от политолози-конфликтолози, разработваща съответната тематика. Този втори заместник, по фамилия Сергун, беше малко по-млад — на петдесет и седем — също имаше кандидатска степен от памтивека и упорито разпространяваше слухове за докторска дисертация, която всеки момент щял да представи за защита, но толкова отдавна ръководеше науката, при това и толкова класно, че просто бе забравил какво нещо е това наука.