И както правилно бе разсъдил много опитният Вячеслав Егорович Соломатин, въпросът на ниво ръководство опираше само до едно — кой ще подпише готовата вече научна разработка: заместник-началникът на института, под чието пряко ръководство тя е подготвена; заместник-началникът на института, официално изпълняващ длъжността началник; или титулярният началник, който отсъства от Москва и в близко време не се очаква да се появи, но пък заради такава работа едва ли би се поколебал да довтаса...
Пак от опит Соломатин си бе изградил твърдото убеждение, че колкото повече хора са въвлечени в конфликта, толкова по-лесно е да се манипулират кофликтуващите, като не им се дава възможност да постигнат съгласие и компромис. В тази връзка, първото нещо, което трябваше да направи, бе да извести безгрижно почиващия си началник за срочната задача, стоварила се върху неговия институт. Разбира се, Вячеслав Егорович не го направи лично, защото нямаше намерение да афишира пред целия свят своята заинтересованост. Но така или иначе, началникът-академик узна за задачата и веднага се втурна да звъни на Прибилов, когото бе оставил за свой заместник.
— Игор Николаевич, днес летя за Москва — рече му делово. — Съберете утре в шестнадесет часа всички заместници, поканете. — и той изброи няколко фамилии на научни сътрудници. — Ще създадем работна
група за подготовката на документа, която ще оглавя лично.
Прибилов едва не се пръсна от ярост. Не можеше да проумее, откъде началникът бе разбрал за това. Толкова бе разчитал на шанса да изпрати готовия документ със своя подпис, докато шефът му отсъстваше. Разбира се, Прибилов не беше глупак и също имаше идеята да създаде работна група. Всичко беше много просто, но един лаик едва ли би заподозрял как стоят нещата. А нещата стояха така: научните работници, които добре познаваха проблема, щяха да подготвят документа, Прибилов щеше да го прегледа, щеше да го коригира тук-таме и щеше да подмени няколко нищо не означаващи думички. После щяха да препечатат този документ, съобразявайки се с неговите „поправки“, и щяха да напишат съпроводително писмо. А в писмото щеше да пише: „Изпращам Ви аналитичния материал, изготвен от работна група под ръководството на кандидата на науките Прибилов“ големият бос, след като получеше този документ, щеше да го погледне и да си каже: „Умен човек е този Прибилов. И добър екип си е създал, и е успял да го мобилизира за работа, и самият той е наясно с проблема“. Което всъщност бе и голямата цел на Прибилов.
% % %
Работна група беше създадена и я оглави, разбира се, самият началник-академик.
Но Прибилов този път нямаше намерение да се примирява с участта си. Той прекалено дълго бе бил заместник и му се искаше най-сетне да си поживее и като началник. И Прибилов се отправи към един свой познат от министерството, който имаше достъп до „високите“ кабинети.
След като няколко минути си поговориха за това-онова, Прибилов въздъхна и поклати глава:
— Ще провали нашият началник цялата работа, това е лошото. Такива умни и талантливи момчета има в института ни, но нищо не може да стане под неговото ръководство.
— Почакай малко — обезпокои се министерският чиновник. — За какво става дума?
— Говоря ти за нашия началник. Разбираш ли, той отдавна е усетил, че
могат да ни възложат такава задача, затова набързо си взе отпуската и изчезна надалеко. Знаел е, че няма да се справи. Нищо не разбира от това и се страхува да не се издаде. Всеки път, когато му поднесат някой документ за изпращане, той го задържа със седмици и знаеш ли защо? Защото нито думичка не разбира от написаното и се страхува, че в него може да има нещо нередно. Та, и сега отиде в Приморие, именно за да не подготвя материала за Чечня. Но се намери някакъв идиот да му съобщи, че заданието вече е спуснато отгоре. Представяш ли си какво му е в този момент? Разчитал е, че няма да му кажат, а когато се върне, ще му докладват, че е имало указание, и са подготвили съответния документ. А ако в този документ нещо не е така, както трябва, той няма да носи никаква вина и ще накаже подчинените си за допуснатите грешки. Удобно, нали? А сега какво му остава? Щом вече са му съобщили, не може да се направи, че не знае. Качил се в самолета и долетял лично да ръководи, защото заданието е все пак от първостепенна важност за страната — няма къде да се дене. Създаде работна група под свое ръководство. А самият той смуче валидол и с ужас очаква следващото утро. Жалко за човека, никак не му се искаше да се забърква в тази работа. И ми е много интересно кой го натопи така?