Той се озърна и съзря недалеч една детска площадка с пейчици. Тази вечер като че ли бяха запалени всички лампи, на улицата беше доста светло, насам-натам минаваха коли и Сергун не видя нищо опасно и осъдително в това, да поседи на пейката няколко минути и да изслуша този човек, който буквално излъчваше достойнство.
— Да отидем да приседнем — предложи му, посочвайки с ръка детската площадка.
Така и направиха. Пьотр Павлович намести на коленете си своето дипломатическо куфарче и се обърна към непознатия мъж, който с всяка изминала секунда му ставаше все по-симпатичен, макар да не вършеше и да не говореше нищо особено.
— Слушам ви — каза Сергун или по-скоро искаше да каже, защото кой знае защо, изведнъж езикът му започна да не го слуша.
Той се накани да се учуди, но после се отказа. Топлите пръсти на сивокосия мъж меко се отпуснаха върху ръката му и на Сергун му стана спокойно и хубаво, сякаш току-що си бе взел вана и си бе легнал в кревата, завит с пухкаво одеяло. И в това нямаше нищо учудващо. И беше напълно естествено, именно гласът на мъжа да му нарежда как да постъпва. Разбира се, че трябваше да му се подчинява — как иначе.
— Кога трябва да предадете документите на ръководителя на работната група? — питаше непознатият.
— На деветнадесети, в понеделник.
— Кога документът в своя завършен вид трябва да отиде при министъра?
— В сряда, на двадесет и първи.
— Каква е степента на неговата готовност към днешния ден?
— Имаме всичките материали, но поотделно. Трябва да се направи компактен текст от всичко това.
— Колко време е необходимо?
— Много.
— Колко много?
— Ами много. Но ние можем да свършим бързо тази работа, имаме голям опит.
— Слушайте ме внимателно, Пьотр Павлович. Вие трябва да подготвите този документ още по-бързо, отколкото можете. Разбирате ли? Точно два дена по-бързо, отколкото можете. И ще ми го донесете. Можете да ми го донесете на дискета, не е необходимо да правите разпечатка. И след това още два дена няма да показвате материала на никого и на никого няма да споменавате, че е готов. Ще можете ли да уредите това?
— Не знам. Трудно е. Те са много. Този, който ще печата последния вариант, също ще знае, че той е готов. Никой няма да ме разбере защо не докладвам на ръководството.
— Кажете, че сте го взел вкъщи и го четете внимателно. Документът е отговорен и това няма да ги усъмни. Вие трябва да направите това, Пьотр Павлович. Трябва. Вие непременно ще го направите. Ще ми предадете материала в петък, шестнадесети февруари. На шестнадесети февруари вие ще вземете готовия материал, като си тръгвате към вкъщи. По пътя аз ще се приближа до вас и вие ще ми го предадете. До шестнадесети февруари остават три дена. През тези три дена вие ще се намирате в транса, в който ви потопих. Ще ходите на работа, ще изпълнявате своите задължения, ще вземате решения, но при това ще помните, че аз съм част от вас, част от вашето съзнание, и че аз строго следя дали правите това, което ви наредих. Вие на никого няма да споменете за нашата среща, но непрекъснато ще помните какво трябва да направите. И вие много ще се стараете да го направите по най-добрия начин и в определения срок. Разбрахте ли ме?
— Да — рече тъпо Сергун.
% % %
В петък, шестнадесети февруари, на път към къщи Пьотр Павлович Сергун отново срещна сивокосия, с блестящи тъмни очи, мъж и му предаде дискетата, на която бе записан аналитичният материал от шестдесет страници. Този път непознатият носеше голяма чанта. Той извади от нея портативен компютър, включи го и провери дискетата.
Сергун наистина бе донесъл точно това, което трябваше да донесе. Всъщност, Рифиниус въобще не се съмняваше, че човекът, когото бе потопил в хипнотичен транс, би се възпротивил да изпълни заповедта му, но за всеки случай, проверка трябваше да бъде извършена. Ами ако дискетата имаше някаква хитра защита и не можеше да се презапише или разчете от друг компютър? Или пък, ако Сергун погрешно бе взел от бюрото си друга дискета? Накратко, би могло да се случи какво ли не.
Но всичко се оказа наред.
— Вие никога няма да си спомните как изглеждам — започна да говори Карл Рифиниус, държейки ръката на Сергун и взрян в лицето му. — Но ще помните всичко, което се случи между нас. Ще помните, че сте ми давал дискетата с материала два дена преди да я предоставите на ръководството. И вие никога няма да се учудвате и възмущавате, ако чуете, че някой е използвал този материал. Ще казвате, че е станало най-обикновено съвпадение. Та, нали щом една мисъл може да хрумне на някого, тя би могла да осени ума и на другиго. Просто някой се е досетил за това преди вас — това е нормално явление, което често се случва в научната област. Никакво възмущение! Никакво учудване! Никакви коментари! Аз искам да разбирате всичко, което правя, защото само тогава вие ще ми се доверявате. Бих могъл да блокирам паметта ви и вие никога не бихте си спомнил за това, че ние сме се срещали, и сте ми давал дискетата. Но утре вие ще отидете на работа и отново ще започнете да работите с този материал, а след няколко дни ще чуете от средствата за масова информация как някой представя вашите идеи за свои собствени. Разбира се, ще започнете да се възмущавате, ще размахвате юмруци и ще търсите сред своите сътрудници изменника и предателя, с други думи — този, който е представил идеите от вашия документ за лични. А такъв няма да има. Вие ще обидите невинни хора, ще настроите срещу себе си своите подчинени, а в края на краищата, неминуемо ще се окаже, че всичко това сте го направил вие самият. И с вас ще бъде свършено и като учен, и като ръководител, и като офицер. Затова вие трябва да помните всичко, което се случи, и да не вършите глупост. Ако се държите правилно, никой нищо няма да узнае. Ако пък не ме послушате, лошо се пише само на вас. Защото моето лице няма да запомните и никога няма да ме разпознаете. Като връх на всичко, ще се озовете и в психиатричната клиника. Вярвате ли ми?