— Да — прошепна хрипливо Сергун, — аз ви вярвам.
— Ще направите ли така, както ви казах?
— Да ще направя всичко.
— Повторете какво трябва да направите.
— Аз не ви познавам, аз не помня как изглеждате. Ние никога не сме се срещали. Аз давах на някого дискетата, но абсолютно не помня на кого и защо. И трябва да си мълча за това.
— Правилно, Пьотр Павлович. Сега ще ви изведа от транса, последвайте ме, бавно, не бързайте, ще ви водя, аз знам пътя, доверете ми
се...
ДЕВЕТА ГЛАВА
Григорий Валентинович Чинцов се намираше в състояние, близко до паниката. Един след друг отпадаха от пробега най-силните и най-надеждните помощници на Малков — неговата опора, както финансова, така и идеологическа. Ни в клин, ни в ръкав, бе посегнал на живота си Юрцев — направо на самия банкет, организиран от нефтената компания, се бе нагълтал с някаква отрова. Впрочем, някои очевидци твърдяха, че той като че ли не бил на себе си, изглеждал зле и все се държал за главата. След това отишъл при някакъв банкер да се договаря за кредит и банкерът му отказал. Юрцев се отдалечил само на две крачки, извадил отровата от джоба си и я глътнал. Имаше и вероятност да не се е отровил самият той, а да са го ликвидирали конкурентите му. Олег Иванович беше чепат, безкомпромисен човек, никой не бе получил от него пощада и нищо чудно да са му видели сметката.
През тази същата вечер депутатът Изотов пък на пияна глава бе блъснал собствената си съпруга под колелата на една кола. Кой знае какъв бяс му бе влязъл под кожата, а може би ревността е била причина да му причернее пред очите. Сега си седеше в килията и депутатският му имунитет не струваше пукната пара, след като бе убил жена си на публично място.
И онзи безмозъчен тип Семьонов си бе строшил главата с БМВ-то си. Още от съвсем млад си бе бил такъв и никой не бе успял да го вразуми. Не признаваше никакви правила и правилници. Натряскваше се и сядаше зад волана — което бе и всичко, което умееше добре да прави.
Но това се бе случило преди три дена. А вечерта, след като показаха на цялата страна посещението на Президента в родния му град, се беше обесил Евгений Шабанов.
„Кой глупак ще повярва, че се е обесил сам! — мислеше си Чинцов. — Помогна ли са му, не ще и съмнение. Прекалил е с нещо Шабанов. И той не си знае мярката. Колко пъти му е казвано: внимателно трябва да се действа, за да направиш крачка напред, предварително две трябва да отстъпиш. А той какво? Стана му широко около врата, забрави за всичко и превърна президентската визита в цирково представление. Само пълният глупак не би се досетил, че всичко е работа на едни и същи ръце. Кой изготви програмата? Шабанов. Кой посъветва Президента да отиде рано сутринта на гробището и да се поклони на покойните си родители? Ами, този, който знае, че по тези места до единадесет часа мразът не омеква, че ако прогнозата за деня е минус двадесет, то значи сутринта ще е минус тридесет и чак към обяд времето ще се постопли малко. Кой следи какви костюми и какви обувки носи Президентът, кой следи за външния му вид от гледна точка на неговия имидж? Пак същият този Шабанов. А той не е посъветвал държавния глава да си обуе обувки с дебели подметки. И си ходи Президентът цял час из гробищата при тридесетградусов мраз само по едни тънки кожени половинки. А кой шлифова текста на неговата реч? Все Шабанов. Решил, идиотът му с идиот, да се повесели и да превърне в клоунада президентското изказване. Защо не си е купил билет за цирка, щом толкова му се е дощяло да се кикоти! Президентът няма само врагове, има и привърженици. И не са малко, никак не са малко. Те са очистили Женя Шабанов. Жалко за него. Както се казва, в негово лице имахме своя ръка направо в пазвата на Президента. Трудно ще ни бъде сега без него. Но от друга страна, така му се пада. Сам си е виновен.“