капиталистически свят.
След това, в началото на деветдесетте, проблемът със стоките отпадна някак от само себе си, но „прозорците“ се запазиха и се повдигна въпросът как те да бъдат използвани колкото се може по-ефективно. Зад Малков стояха именно такива хора, които имаха добри и добре заплатени връзки на митниците и на границите.
От друга страна, излезлият от нелегалност бизнес в сянка започваше трескаво да търси къде би могъл в полза за общото дело да вложи натрупвания много години капитал. Така и се намериха едни други притежателите на „прозорци“ и хората, направили пари от незаконно, „ляво“ производство на трикотажни изделия. И щом като имаше пари, спечелени от „ляв“ трикотаж, и дупки на границите и митниците, подготвени още в онези времена, когато се намираха мераклии да пътуват нелегално до Полша и България за ширпотреба, то защо тези възможности да не бъдат обединени в нещо по-голямо?
Двете групировки се събрали за преговори, пийнали си хубав коняк, напарили се в банята и се споразумели. Ние, значи, имаме прекрасни възможности за нелегално преминаване на границите и за прекарване на стоки от всякакъв род. Но нямаме достатъчно пари, за да се снабдим с ценна стока и да използваме своите гранично митнически възможности не за дреболии, за които дори е срамно да се говори, а с размах. С други думи, да не ни е срамно за безцелно преживените години. От друга страна, вие, господа, не си знаете парите, но пък нямате възможности да ги вложите в такова дело, че да ги завъртите и да ги умножавате бързо, редовно и пак с размах. Тоест да не залагате само на една операция, та била тя и печеливша, а да се организира систематично извличане на доходи и с увереност да се гледа в светлото и свръхосигурено бъдеще.
Тези разсъждения се сторили на поканената страна логични, а доводите — солидни. Накратко, те се споразумели. И започнали да подготвят плацдарми в регионите, намиращи се наблизо до „прозорците“ в граничния и митническия контрол. Товарът минава през „прозореца“, спира в „своя“ регион, отлежава в щателно законспириран и добре охраняем склад, докато се подготвят съответните му книжа и се подмени опаковката му, а след това се определя по-нататъшният му маршрут. През „прозореца“ той е преминал в един голям контейнер, а от региона ще излиза на малки партиди, имащи конкретен адресат-купувач. В процеса на първоначалните преговори „трикотажниците“ настоявали да не се рискува излишно с тези плацдарми и
складове — колкото по-бързо се отървеш от стоката, толкова ти е по-спокойно. Приел си я през „прозореца“ — веднага я разтиквай по предназначение. „Граничарите“ обаче се придържали към друга гледна точка, знаейки, че да продаваш на едро, разбира се, е по-безопасно, но пък и продаваш по-евтино, а на дребно — по-опасно, но и по-печелившо. Помнете — убеждавали те „трикотажниците“, — когато предаваш такава голяма партида, винаги разбираш, че твоят купувач не е последната инстанция. Част от стоката той ще вземе за себе си, но останалото ще започне да вкарва не в своята мрежа, а където и както му попадне. Нима можем да проверим къде е попаднала стоката ни? А да разчитаме, че нашият пласьор ще проверява щателно тези, на които я препродава, също е наивно. Ние ще изгорим по-бързо, отколкото ще спечелим при такъв начин на работа. По-добре е да вложим пари в системата за безопасност, да укрепим своите региони с подходящи ръководители и да си работим на спокойствие. И след това, ако се заемем с нов бизнес, имаме предвид с жива стока, на нас ще са ни нужни бази за натрупването й. Ние не можем да ги прекарваме поединично. Значи, трябва да ги държим някъде, докато се събере цяла партида. И е желателно това място да не бъде много отдалечено от съответния „прозорец“.
„Трикотажниците“ помислили и се съгласили. Начело на цялото мероприятие стояли седем души — четири „граничаря“ и трима „трикотажници“. Именно те в своето време бяха се свързали с Владимир Василиевич Булатников с молба да им разчисти необходимите региони. А когато работата беше свършена, когато капиталът заработи, те очистиха генерал-лейтенант Булатников. Защо им е човек, който толкова много знае за техните работи? Абсолютно за нищо. Хора, обременени с ненужни и опасни знания, никому не са нужни. Те кой знае защо, пречат на всички.
И сега от цялата тази седморка живи бяха останали само двама — кандидатът за президент Сергей Георгиевич Малков и някой си Глеб Арменакович Мхитаров, на когото при победа на Малков в изборите бе обещан пост министър на финансите.
Да работят с Мхитаров, Павел възложи на Гарик и Рифиниус. По принцип Сауляк не беше привърженик на груповите действия и дълго време не бе запознавал членовете на своята група един с друг, основателно считайки, че така е по-безопасно за всички. И работата не беше само в излишните знания, които в дадения случай на никого не бяха от полза, но и в опасността да се пробудят ревността, хазартът, конкурентният дух.