И Гарик продължи отново:
— Вие сега ще се върнете в служебното си купе, ще ни приготвите две чаши чай с лимон и ще напишете две бележки. В едната ще има редчета от вашата любима песен, а в другата от вашето любимо стихотворение. Написаното ще донесете тук заедно с чая и ще ми го дадете. Тръгвайте.
Кондукторката се обърна, с усилие отвори вратата на купето и излезе в коридора. След няколко минути се върна в ръцете си с поднос, върху който имаше две чаши чай и две листчета, сгънати наполовина.
Гарик и Карл взеха чашите и бележките. Любима песен на кондукторката се оказа песента за синия вагон от един популярен мултипликационен филм, а любим неин стих беше: „Я так долго напрасно молил о любви“ от Надсон.
Гарик прибра листчетата, изведе дебеланката от транса и затвори вратата след нея.
— Интересна смес има в главата си, нали? — замислено рече Карл. — Простичка детска песничка — и изведнъж малко известно стихотворение от поет, който не се изучава в училище, пък и не са много хората, които го помнят въобще. Навярно е имала романтична връзка с човек, който се е опитвал да я приобщи към изисканата поезия, но в песенния жанр не и бил силен и не е успял да повлияе на примитивните й вкусове. Може би това е било неговото любимо стихотворение и нашата кондукторка го е наизустила — то е и съвсем късичко. Така че, носи го в паметта си, защото не може да забрави този мъж.
Гарик не отговори нищо. Той хрускаше последната пълнена чушка и интензивно работеше с челюстите си. Карл допи чая си и започна меланхолично да смуче лимоновото резенче.
— Вие знаете ли защо работим заедно? — обади се Асатурян. — Какви сложности има в тази задача?
— Никакви сложности, доколкото ми е известно — сви рамене Рифиниус. — Просто трябва да се помни за единството на психолингвистичното пространство.
— Какво? — ококори се Гарик. — Какво имате предвид?
— Мхитаров е порусил се арменец и вие, Гарик, лесно ще можете да подберете думи-символи и думи-сигнали, които да проникнат в неговото подсъзнание. За мен това може да се окаже непосилно. В някои случаи много е ефективно използването на майчиния език на обекта, особено ако той отдавна не говори на него. Употребата на думи и понятия, неразривно свързани с ранното детство, връщат човека към това състояние на зависимост и на безпрекословно послушание, което е доминирало във взаимоотношенията му с неговите родители през онези години. Вие знаете този език, а аз — не. Затова Павел Дмитриевич възложи тази задача на вас. От друга страна, господин Мхитаров няколко пъти се е оплаквал на лекарите от безсъние и повишена раздразнителност. Не изключвам това да е следствие на някакви аномалии в психиката му и ако наистина е така, методиката на работата с него ще бъде по-особена. По тази причина за изпълнението на тази задача Павел Дмитриевич покани също и мен. Аз трябва като специалист да огледам Мхитаров и да коригирам, ако се наложи, прилаганата методика.
— Сега разбрах — кимна Асатурян. — Искате ли краставичка? Много добре промива организма. Гледам ви, че непрекъснато пиете вода. Тя сигурно също промива.
— Ами — усмихна се снизходително Рифиниус, — просто навик. Без никакви лечебни цели.
Гарик си изгриза краставицата, а Карл си допи водата от високата бутилка. Повече нямаше за какво да разговарят и около един и половина те си легнаха да спят.
А сутринта точно в 8 часа и 29 минути „Червената стрела“ пропълзя под сводовете на Московската гара в Санкт Петербург.
% % %
Сергей Георгиевич Малков беше губернатор на голяма област. Разбира се, в този регион плацдарми нямаше. Съществуваше желязно правило — не мърсувай там, където живееш.
Малков често посещаваше Москва — както по служебна, така и по лична работа — но Миша Ларкин бе решил, че най-добре ще е все пак да работи с него в домашни условия. Павел не бе възразил по този въпрос.
Московската милиция и без Малков си имаше достатъчно грижи около Юрцев и маниака. Именно затова Ларкин бе пътувал и след Президента в неговия роден град и там се беше оправил с Шабанов по-далече от столицата. След това се бе върнал, бе поспал един ден, понатрупал бе сили и се бе отправил към „бащинията“ на Малков.
Сергей Георгиевич беше дебел, плешив и постоянно потен. На кръглото му лице хладно проблясваха сини очички, които при случай можеха да стават топли и дружелюбни, но можеха също така да хвърлят искри. И децата му имаха удивителна прилика с него: прекалено охранени, пухкави и малко подвижни. Само че характерите им бяха съвсем различни. Синът му завършваше единадесети клас, беше многократен победител в републиканските олимпиади по литература, чужди езици и история. Готвеше се през есента да влезе в университета. Родителите му нямаха никакви проблеми с него. Но дъщерята беше друго нещо и от нея те получаваха само непрекъснато главоболие.