— Нали ви казах, че никога не съм сама.
Но този път бе радостна, че те са тук, тъй като следващата болка едва не я повали на земята. Силни мъжки ръце я поеха. Аманда погледна загриженото лице на Жак и му благодари.
Жак трябваше да я носи доста дълго чак до края на двореца, но за него тя беше приятен товар. Дьо ла Рошел реагира като светкавица, когато Жак блъсна вратата на стаята.
— Даниел! Раждането е започнало! Бързо! Ей сега ще извикам лекар.
Жак занесе Аманда до стаята й, където Даниел вече бе дръпнала завесите и оправила леглото. Жак я сложи внимателно да легне, но Аманда не го пусна, стискайки силно ръката му. Но Жак успя да я успокои с ласкави френски думи. Преди да напусна стаята, нежно я погали по челото.
Аманда започна да се съблича, но болката отново я връхлетя така силно, че тя не издържа и започна да крещи.
— Дръжте се здраво за края на леглото! — извика Даниел. — Вероятно още известно време ще става все по-трудно, а после изведнъж ще ви олекне.
Даниел имаше право до известна степен, тъй като болките продължиха още часове, като промеждутъците ставаха все по-кратки. Само радостта, че ще има дете, даваше сили на Аманда — най-после на света щеше да се появи някой, когото тя да обича и от когото да има нужда. По някое време така силно я болеше, че искаше да умре. Тя проклинаше света и крещеше, без изобщо да осъзнава какво точно изрича. После падна в леглото напълно изтощена и в полусвяст й се стори, че Ерик Кемерън е при нея и я ругае. Тя отхвърляше жестоките му обвинения, но всичко беше напразно. Но когато Ерик пое в ръце детето й и го отнесе някъде, изведнъж мъката й свърши като отрязана с нож.
— Спокойно, ma petite! Скоро всичко ще свърши! — чу тя отдалеч гласа на Даниел.
Когато болката отново я накара да вика, Даниел леко избърса челото й с мокра кърпа и приглади назад къдриците й.
— Не! — крещеше тя. — Няма да му дам детето си! Проклет да е! Няма да му го дам!
— Ако имаш предвид мен, мила моя, обещавам ти, че нямам никакво намерение да взимам детето! Искам само да го видя!
Аманда отвори очи ужасена от тоя глас й и се стори, че сънува. Ерик стоеше до нея в целия си ръст и бършеше челото й. Това не можеше да бъде вярно! Наистина ли е дошъл да я види? Въпреки че й говореше толкова мило, пак й се стори, че в гласа му има горчивина и отчуждение.
— Не! — прошепна тя невярваща.
— О, тук съм! — отвърна той и се усмихна. Както в съня й, той бе облечен в униформа, само че бе свалил куртката и бе навил нагоре ръкавите на ризата така, че се виждаха мускулестите му ръце.
Тя си помисли, че, Ерик не би трябвало да я види в това състояние. Никога повече нямаше да му се струва хубава. После очите й проследиха погледа му и тя видя, че до края на леглото са застанали Даниел и френският лекар. Тя преглътна здраво, но в този миг отново я връхлетя силната болка. Даниел се наведе към Ерик.
— Така е вече повече от двадесет и четири часа. Не знам изобщо как издържа.
— Съвсем скоро ще свърши — съобщи лекарят. — А сега тя ще трябва да напъне!
Ерик хвана Аманда.
— Махни се! — заповяда му тя.
— Лекарят каза, че ще трябва да напъваш, Аманда. Аз ще ти помагам.
— Не искам помощта ти!
— Прави това, което ти казват.
Но изведнъж всичко се улесни, тъй като Аманда усети силен тласък отвътре. Когато той премина, тя видя, че Ерик продължава да я държи както преди.
— Напъвай! Чуваш ли, Аманда?
— Не съм твой войник да ме командваш — изхълца тя, но в същия миг трябваше отново да си поеме дълбоко въздух.
— Хайде! Главичката му вече е почти излязла!
— Напъвай, Аманда!
— Ерик, моля те…
— Напъвай!
Тя се подчини инстинктивно и този път бе възнаградена с чувството на най-голямото облекчение на този свят. Детето се роди и лекарят вдигна нагоре малкото същество.
— Момиче! — извика Даниел. — Une petite jeune fille, une belle petite jeune fille!
— Ооо! — изстена Аманда отново, радостна за бебето и в същото време уплашена, че болката не свършва.
— Какво има? — попита Ерик паникьосан.
— Болките…
Лекарят се зае с пътната връв, след което подаде малкото момиченце на Даниел. Аманда обаче продължаваше да стене.
— Боже! Близнаци! — извика докторът.
— Хайде, напъвай! — изкомандва Ерик, но Аманда вече бе на предела на силите си. Ерик обаче я натисна и принуди по този начин да напъва.
— Bon, tres bon! — извика лекарят възхитен към Ерик.
Тя се отпусна със затворени очи в ръцете му, търсейки закрила. Само че усети, че все още са си чужди един на друг. Но въпреки това той бе дошъл и сега беше при нея. Дали пък не искаше да й отнеме детето?
— Този път е момче, лорд Кемерън! Едно малко момченце, което обаче скоро ще порасне. Всичко е наред, успокойте се!