— По дяволите! — изруга Ерик и се обърна. — Фредерик, бинокъла! Бързо войниците на оръдията! Можете ли да преброите с колко оръдия разполагат те?
— По всяка вероятност шест.
— Тогава можем да си го позволим — измърмори Ерик. — Аманда, прибирай се в каютата!
— Ерик…
— За Бога, направи го заради мен! В края на краищата долу са децата!
Аманда току-що се бе прибрала в каютата, когато избумтя първият оръдеен залп, от който корабът силно се залюля.
— Вземи Джейми! — извика Аманда, самата тя грабвайки Леонор.
Секунда по-късно корабът се заклати още по-силно.
— Улучиха ни! — извика Даниел.
Наклонът стана толкова голям, че Аманда изгуби равновесие и падна по гръб. За щастие, инстинктивно успя да задържи детето така, че да не го удари никъде. Отвсякъде се чуваха викове и псувни. Вероятно първият английски кораб бе нападнал „Лейди Джейн“. Аманда запуши уши, тъй като шумът от ръкопашния бой горе ставаше все по-силен. Тя се бе свила в най-тъмния ъгъл на каютата, прикривайки Леонор с тялото си. По дяволите тази проклета война! Колко ли такива битки можеше да преживее човек и да остане жив?
По някое време настъпи мъртва тишина. Аманда подпря ухо на вратата, но пак нищо не се чуваше. Отиде до Даниел, пъхна Леонор в ръцете й и рече:
— Веднага се връщам.
— Аманда, не излизайте!
Но Аманда вече не я чуваше. Кашляйки от барутния дим, тя се изкачи на палубата. Прескачаше трупове на войници и от двата лагера, но продължаваше да върви напред. Беше така невероятно тихо! И най-после ги видя. Най-отпред няколко тела се мятаха в битка на живот и смърт. Аманда потърси с очи Ерик и накрая го откри. Биеше се с млад сержант, а в същото време отзад незабелязано се промъкна друг нападател. Ерик се обърна, за да отвърне на удара в гърба и в това време сержантът така го удари, че оръжието изхвърча. Тогава Аманда се спусна към него с вик.
— Аманда!
Тя видя уплашения му поглед, учудването и страха му за нея, но вече бе успяла да хване сабята и отново да му я подаде. За няколко секунди погледите им се срещнаха, след което той се впусна в боя като побъркан, успя да измами и двамата си противници и после един по един да ги обезвреди. Когато схватката свърши, той се обърна към Аманда и леко я погали по бузата.
— Не ти ли заповядах да не излизаш от кабината?
— Нима не го направих?
— Но трябваше да останеш там до края — усмихна се той.
— Тогава нямаше да мога да ти спася живота.
— Така е, любов моя.
— Лорд Кемерън! — извика Фредерик, куцукайки през палубата. — Корабът потъва! Някои вече скочиха във водата!
Ерик не отделяше очи от Аманда.
— Трябва да ги хванем, за да ги тикнем после в затвора!
Фредерик се зае с работата си, а Ерик се обърна отново към жена си:
— Слез, моля те, долу!
Аманда кимна безропотно и се подчини.
Посрещането на пристана се различаваше твърде много от това през миналия юни. Всички бяха дошли, за да поднесат поздравленията си, а Ерик вдигна нагоре близнаците, приемайки поздравленията на слугите и работниците си. Аманда, децата и Даниел отпътуваха за къщата. Ерик се позабави, защото трябваше да се погрижи за пленниците. Сълзи бликнаха от очите на Аманда, когато пристъпи към Кемерън Хол. Тя обичаше това имение повече от всичко и сега таеше в себе си надеждата, че отношението на обитателите към нея ще се е променило.
— Добре дошла, милейди! — към Аманда се приближи засмян Ричард и пое децата от ръцете й. — Боже, ама те са две! Лорд Кемерън не ни издаде тази тайна! Малкият прилича на баща си, нали? Сигурно сте ужасно уморена след дългото пътуване! Елате, ще ви помогна!
Аманда тръгна след Ричард. Влязоха в къщата, където в подножието на стълбата ги очакваше мълчаливо Маргарет. Тя се поклони и тръгна срещу Аманда.
— Милейди, аз останах, защото имам нужда от пари, но ако пожелаете, ще си тръгна оттук.
— Не е нужно да си ходите. Разбирам, че преди си мислехте, че аз съм ви предала. А аз мога само да се закълна, че тогава бях невинна и ако ми повярвате, нямам нищо против да останете.
— Благодаря ви, милейди — въздъхна Маргарет. — Важи ли същото и за Реми?
Аманда си припомни как тогава той я бе заплюл, но нима имаше право да съди слугите, след като собственият й съпруг не й вярваше?
— Да — рече тя тихо. — Той също може да остане — След тези думи тя се обърна и последва Робърт и Даниел към горния етаж.
Някогашната детска стая бе оправена като за бебе — с чудесно детско креватче отстрани с мрежа и прекрасна ваничка.
— Не се безпокойте, милейди, в този дом вече са се раждали близнаци, така че съвсем скоро ще подредим стаята и с останалите неща.